Същността на истинската религия

Радвам се, че отново имаме възможността да бъдем заедно в Октавата на молитва за християнско единство. Организаторите ни приканват всеки ден да насочим вниманието си към определени библейски пасажи и да размишляваме върху важни страни на християнската вяра и живот. Това ще направим и днес – ще размислим върху откъсите от книгата Второзаконие (30:11-20) и Евангелието според Матей (5:1-12), но ще направим това, опитвайки се да отговорим на въпроса каква е същността на истинската религия.

 

Предполагам, че повечето от вас знаят, че произходът на латинската дума religio не е напълно изяснен. В античната литература се натъкваме на различни разбирания за значението на тази дума, но в началото на тази проповед аз ще се спра само на две от тях. Според Цицерон религията е преди всичко е правилно изпълнение на ритуалите при почитане на боговете (cultum deorum). По различен начин разбира религията блажени Августин, стъпвайки на интерпретацията на Лактанций. За него тя е възстановяване на връзката – re-ligare (глаголът ligo означава връзвам, свързвам, съединявам). Очевидно е колко много се различават едно от друго двете разбирания за религията. От едната страна стои правилното съблюдаване на култа, а от другата страна – възстановяване на връзката, на отношенията. В единия случай акцентът е поставен върху външната страна (средствата), а във втория – върху вътрешната страна (целта). Знаем, че в християнската религия и двете страни са налични, но въпросът, пред който винаги се изправяме, е къде е поставено ударението – върху средствата или върху целта. Средствата имат смисъл, доколкото са предназначени да съдействат за постигането на целта, или са се превърнали в самоцел, без значение дали ни водят към целта или ни отдалечават от нея.

 

Нека да пренесем всичко това в историята на библейския Израил. Не е ли в голяма степен цялата драма на Израил резултат именно от неправилния отговор на въпроса за същността на истинската религия? Какво всъщност иска единият истинен Бог от Своя народ? Не иска ли стриктно спазване на всички заповеди, забрани и ритуални правила, които съставляват Моисеевия закон? Не иска ли принасяне на предписаните жертви при строго съблюдаване на установените ритуали? Но не искат ли това всички богове? Не искат ли те да бъдат непрестанно умилостивявани, благоразполагани? Ако това е така, то с какво толкова е различен този Бог на Израил, Който претендира да е единствен?

 

Ето че стигаме до самата същност на драмата на избрания народ. Той предпочиташе да се отнася към Бога си по същия начин, по който останалите народи се отнасяха към своите богове. Израилтяните започнаха да предлагат нещо друго вместо себе си на нещо друго вместо Бога. Излишно е да казваме, че това всъщност е подмяна на същността на истинската религия. Бог не желае единствено външно поклонение, стриктно и педантично съблюдаване на всички изисквания на религиозния култ. Той иска взаимоотношения с човека. Но нека ясно да подчертаем – Той иска не каквито и да е взаимоотношения, а такива на любов. Ето защо в самата сърцевина на закона стои следните думи: „Слушай, Израилю; Йехова, нашият Бог, е един Господ; и да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила. Тези думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно децата си и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш. Да ги вързваш за знак на ръката си и да бъдат като превръзка на челото ти. И да ги написваш върху стълбовете на вратите на къщата си и на портите си“ (Втор. 6:4-9). Да, именно любовта е която изпълнява закона съвършено и тя не може да бъде заменена от външното изпълнение на заповедите, колкото и стриктно да е то.

 

Но нека да се обърнем към днешния старозаветен текст, който също е от книгата Второзаконие. Ние обикновено приемаме тази книга като собствено Моисеева и си мислим, че тя свидетелства за началото на юдейската религия. Всъщност Второзаконие е свидетелство за опита от един доста по-късен период да се възстанови чистотата на това, което приехме да наричаме истинска религия. Какво ни казва прочетеният днес откъс? Казва ни, че Божията заповед не е трудна (непосилна) за изпълнение и не е далеч, а близо – в устата и в сърцето, за бъде изпълнявана. Чухте ли това? Заповедта не е трудна и не е далеч. Защо тогава с времето се е наложило убеждението, че изпълнението на закона, на заповедите е нещо толкова трудно и непосилно, почти невъзможно? Отговорът е много прост: това убеждение се е наложило, защото заповедите са наистина неизпълними без Бога. Човек сам със собствените си усилия не може да ги изпълни и те за него се превръщат в непосилно бреме и робско иго. На Бога не може да бъде угодено без Бога. Заповедта, която се напомня в 30 глава на Второзаконие е съвсем ясно определена: „Ето, днес положих пред тебе живота и доброто, смъртта и злото, като заповядвам днес да обичаш Господа, твоя Бог, да ходиш в Неговите пътища и да пазиш заповедите Му, наредбите Му и законите Му, за да живееш и да се умножаваш, и да те благославя Господ, твоят Бог, в земята, в която влизаш, за да я завладееш“ (ст. 15-16). Без любов към Бога е невъзможно истински да се ходи в Неговите пътища и да се пазят заповедите, наредбите и законите Му. Ако сърцето на човека остане далеч, ако то не е ангажирано, външното съблюдаване на закона води до задънена улица. И преди, и сега заповедите не могат да бъдат истински изпълнени без Законодателя. Ако не обичаме Него, няма как да обичаме и съблюдаваме закона Му. Ето защо е важно да подчертаем, че спазването на заповедите е въпрос на любов, а не на страх.

 

Законът сам по себе си, откъснат от Законодателя, е като мъртва буква. Кой би могъл наистина да се оправдае чрез Него. Религията без истинско възстановяване на взаимоотношенията с Бога е просто игра, защото нищо без Бога не ни върши работа.  Можем да сме твърде заети с изпълняване на своите религиозни задължения, но ако всички те не ни водят към задълбочаване на нашите взаимоотношения с Бога, тяхното изпълнение е напразно, лишено от смисъл. Много ни се иска религиозният ритуал или свещенодействието да е валидно единствено по силата на правилното си извършване, без значение на личната ни вяра или отношенията ни с Бога. Защо това е така? Така е, защото личните взаимоотношения са сфера на свободата и риска. Ако отворим себе си за този Бог, Той може да поиска нещо от нас. Ако Му дадем думата и се вслушаме в гласа Му, Той може да ни накара да направим нещо, което не искаме да правим. Спомнете си за богатия юноша, който дойде при Исус, за да го попита какво да стори, за да наследи вечен живот. Той се изложи на риска да чуе нещо, което не искаше. И си тръгна натъжен, защото Исус поиска от него да раздаде имота си на сиромасите и да Го последва. Това той не искаше да стори. Предпочете да продължи да се опитва да угоди на Бога, но без Него. Предпочете да продължи да изпълнява буквата, но да остане чужд на силата на Духа.

 

Тъжно е, че и днес мнозина предпочитат този тип религия, която се състои най-вече в правилно изпълнение на изискванията на религиозния култ. Но както стана ясно, те не искат да се изложат на риска от открити взаимоотношения с Бога, които могат да ги тласнат в посока, в която те не желаят да отидат. Предпочитат сигурността на това, което е пределно познато и вътрешно се надяват, че то ще подейства по силата на това, че го вършат правилно – точно така, както е предписано. Така се стига точно до тава, за което вече стана дума: предлагат нещо, което е различно от тях самите, на нещо, което е различно от Бога. С други думи, играят си на религия и пропускат целта – срещата и взаимоотношенията с Бога.

 

Религиозният живот не трябва да е бреме и робство, а радост и блаженство от присъствието и общението с Този, Който пръв ни възлюби. Още първото блаженство ясно ни казва това – блажени са бедните (нищите) духом, защото е тяхно Небесното царство. Каква е тази бедност, за която тук става дума, и защо тези хора са блажени? Става дума за бедността на онези, които нямат нищо свое, за които всичко е дар, а Дарителят е по-ценен от всичко – от всеки дар, които би могъл да им даде. Тези хора за наречени именно блажени (щастливи), защото им се е открила самата сърцевина на истинската религия. Понеже са разбрали, че само Бог може да компенсира истински тяхната бедност, че само чрез Неговата благодат могат да бъдат спасени, те се истински щастливи. За тях Христовото иго е благо, а Неговото бреме е леко. Заповедите са престанали да бъдат непосилен товар, а са „желателни повече от злато, повече от изобилие чисто злато, и по-сладки от мед и от капките на медена пита“ (Пс. 19:10). Ще се съгласите, че това е една съвсем различна картина на религията и религиозния живот, която няма нищо общо със скрупольозния морализъм и ритуализъм на онези, които всякак се опитват да заобиколят необходимостта от истински взаимоотношения с Бога. Тяхната религия е винаги трудна, мъчна, обременителна и себеправедна. В тях няма от бедността на нищите духом, няма пространство за Бога, няма пространство за риск, защото всичко е запълнено и подредено. Ето защо там няма и място за радостта. Тяхната религия е потискащо безрадостна.

 

Християнството, напротив, е религия на радостта. Радостта не някакъв второстепенен ефект на християнския живот. Напротив, тя стои в самата му сърцевина, защото е плод на Божия Дух и белег на Божието царство. Радостта е белег на истинския християнин. Тези, които наричат себе си християни, но са мрачни, раздразнителни и постоянно ядосани, непрестанно осъждащи и недоволни, те не са истински християни. Звучи ви може би крайно, но е вярно. Христовите ученици са радостни хора, те се радват заради победата на Христос, за Божията победа в Христос. И тази радост беше възвестена още с раждането на Божия Син в плът: „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци.“ (Лука 2:10). Когато Христос се възнасяше на небето, учениците Му се поклониха и „се върнаха в Йерусалим с голяма радост“ (Лука 24:52). Когато Филип проповядваше и вършеше знамения в Самария, а „нечистите духове, като викаха със силен глас, излизаха от мнозина, обладани от тях; и мнозина парализирани и куци бяха изцелени“, тогава сред народа настана „голяма радост“ (Деян. 8:7-8). Павел и Варнава доставяха „голяма радост“ на всички братя във Финикия и Самария, когато им разказваха за обръщението на езичниците (Деян. 15:3). Апостол Яков уверява своите читатели, че трябва да смятат за „голяма радост“, когато попадат в разни изпитания (Яков 1:2). Апостол Йоан ни уверява, че за него няма по-голяма радост от това да знае, че неговите чада пребъдват в истината (3 Йоан 1:4).  По този начин говорят апостолите за истинските християни. Те са хора не просто на радостта, а на „голямата радост“, която препълва сърцата, избликва в благодарение и вика като децата в деня на тържественото влизане на Господа в Йерусалим: „Осанна на Давидовия Син! Благословен, Който иде в Господното име!“

 

По думите на отец Александър Шмеман „Началото на „лъжовната религия“ е в неумението да се радваш и по-точно – в отказа от радостта“. Отец Александър продължава така: „Не можеш да знаеш, че Бог е и да не се радваш . И само по отношение на радостта са правилни, истински и плодотворни и страхът Божи, и разкаянието, и смирението. Вън от нея те лесно се превръщат в нещо „демонично“, в извращение на дълбочината на самия религиозен опит. В религия на страха. В религия на псевдосмирението. В религия на вината…“. Наистина е странно, че тази религия е толкова силна не само в света, но и в Църквата. Трудно е да приемем, че толкова много хора са готови да заменят с нея истинската християнска религия. Но колкото и трудно ни е да го приемем, не толкова трудно ни е да разберем причината за всичко това. Истинската отвореност към Бога е риск, началото на път, който води отвъд сигурността на морализма и ритуализма.

 

Там, където има живо, динамично отношение с Бога, с живия Бог, там винаги и неизменно има радост. Там не е нужно да се напомня: „радвайте се“, защото радостта се ражда от взаимоотношенията с Този, Който пръв ни възлюби. Където тези взаимоотношения наистина съществуват, радостта изпълва сърцата и прелива в молитва и благодарност към Бога. Думите „винаги се радвайте“ идват към нас като напомняне какви трябва да всъщност да бъдем, ако Бог е наш Бог и ние сме Негови. Те са всъщност призив да се осъзнаем, да проумеем, че ако радостта отсъства, нещо не е наред, че християнството за нас се е превърнало от религия на общението в нещо съвършено различно.

 

Всички ние трябва да проумеем, че Бог никога не изисква от нас повече, отколкото можем да извършим. Той ни е подарил, както казва апостол Петър, „всичко, което е потребно за живота и за благочестието, чрез познаването на Този, Който ни е призовал чрез Своята слава и сила“ (2 Петр. 1:3). Благодатта разширява нашите възможности и ни прави способни на неща, за които преди не сме могли и да се надяваме. Така Христовото иго става благо и бремето Му – леко. Когато сме съединени с Него, религиозният живот е истинска наслада. Не казвам, че в него няма да има трудности, скръб и сълзи. Съвсем не! Казвам, че всичко това ще бъде преодоляно и надмогнато благодарение на Този, Който ни укрепява.

 

Вече споменахме блаженството на нищите духом, нека сега отново да се вгледаме в блаженствата като цяло. Те ни зоват към нечувани висоти на духовния и нравствен живот и като че ли не ни дават никакъв шанс. Не се ли сблъскваме със същото, както и израилтяните, които бяха изправени пред цялата тежест и неизпълнимост на старозаветния закон. Бедни по дух, скърбящи, кротки, гладуващи и жадуващи за правдата, милостиви, чисти по сърце, миротворци, гонени заради правдата, хулени и гонени заради Христос – как бихме могли да бъдем всичко това? Не са ли блаженствата само за малцина избрани, към които ние няма как да се причислим?

 

Тези въпроси щяха да ни измъчват, ако Христос не ни беше дал всичко, което изисква от нас. В този смисъл ние правим само това, което сме длъжни да направим. А сме длъжни, защото с Божията помощ можем да го направим. Невъзможното за човеците е възможно за Бога. Има един откъс от проповедите на Джон Уесли, бащата на методистката традиция, който много често обичам да цитирам: „Първо, Бог работи, следователно, ти можеш да работиш. Второ, Бог работи, следователно, ти трябва да работиш“. Забелязахте, че най-напред е „можеш“, а чак след това идва „трябва“. Подобно е и това, което ни казва блажени Августин, когато се моли: „Дай ни каквото заповядваш и заповядай каквото искаш“. Христос не просто ни казва какво трябва да направим, Той ни дава силата на направим, това, което е правилно.

 

Ако за нас религията е само съблюдаване на правилното извършване на ритуалите при почитането на Бога, а не е най-вече възстановяване и задълбочаване на връзката ни с Бога, то ние си губим времето. Такава една религия е напълно лишена от смисъл. Няма смисъл да се си губим времето с християнство, което не ни съединява наистина с Христос, а ни предлага сурогати. Както казах, нищо освен Бога не ни върши работа. Затова и трябва да престанем да прахосваме времето и предоставените ни възможности, да се вкопчим в Христос и да Му кажем: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот“ (Йоан 6:68).