Свидетелството на книгата Деяния на апостолите за действието на духовните дарби показва, че тяхната сфера далеч надвишава целите, които са характерни само за епохата на Ранната църква. Тогава целта е формиране на канона на Новия завет и утвърждаване на класическите християнски доктрини. Внимателният прочит ни изправя пред една реалност, която представлява огромно предизвикателство за съвременния християнин. Тя провокира начина, по който днес управляваме в поверената ни сфера на отговорност и планираме нашите дейности за делото на благовестието и Царството.
В следващите редове ще изброим няколко епизода от книгата Деяния, свързани с проявлението на духовните дарби, които според нас потвърждават това виждане. В глава 11 е описано създаването на първата църква сред езичниците – тази в град Антиохия. Апостолите от Ерусалим изпращат Варнава, за да проучи ситуацията и апостолският пратеник разпознава действието на Божията благодат сред езичниците. Той на свой ред се включва усърдно в служението и вижда как Бог благославя работата на тази нива (11:23-24). Скоро Варнава отива в Тарс и довежда Савел, с когото служат заедно. Църквата в Антиохия расте с още по-големи темпове (11:26). Общността освен че живее в единодушие, се радва на икономическо благополучие, благодарение на което може да помага на по-стари, но изпаднали в лишение християнски общини (11:29).
Именно в тази така добре управлявана и процъфтяваща християнска община, Светият Дух решително се намесва: „Отделете ми Варнава и Савла за работата, на която съм ги призовал.“(13:2). Изглежда Бог желае най-успешните и заслужили ръководители да се захванат с най-несигурната и опасна работа. Църквата в Антиохия е оставена на другите пророци и учители, които са съработници на Варнава и Савел – Симеон, наречен Нигер, киренеецът Луций и високо образованият Манаин (13:1).
Подобно действие на Духа виждаме в глава 19 от книгата Деяния, след като Павел прекарва две години (19:10) в Ефес. Успехът на благовестието е зашеметяващ: множества се покайват с искрена изповед (19:18), в града настъпва осезаема промяна в обществения климат и култура(19:19). Това разтревожва обслужващите старите езически култове, дотолкова, че считат своето икономическо оцеляване за застрашено (19:24-27). Сред този триумф на благовестието отново Светият Дух поема непосредствено управлението и в стих 21 четем: „Павел чрез Духа стори намерение да отиде в Ерусалим, след като обиколи Македония и Ахаия“.
Отново Духът използва суверенната Си власт, за да призове ръководителя на процъфтяваща църква в ново служение. Всъщност самото пътуване към Ерусалим се превръща в драматичен сблъсък между желанието на християнските служители и общност да предпазят обичания Павел от опасност и страдание, и убеждението на самия апостол, че трябва да следва откровението от Духа. Разказът бързо ескалира. Първо четем, че „Павел стори намерение чрез Духа“ в 19:21, но още в следващият стих той е „ заставен от Духа“ в 20:22, за да признае в стих 23, „без да зная какво ще ме сполети там, освен че Светият Дух ми свидетелства във всеки град, казвайки, че връзвания и скърби ме очакват“.
Павловото предоставяне на водителството на Духа е посрещнато от учениците с много плач и сърдечно съкрушение (20:37-38), което непосредствено преди влизането в Ерусалим се превръща в сърцераздирателни молби да не влиза в Ерусалим (21:12). В крайна сметка учениците се съгласяват, че Павел трябва да бъде верен на водителството на Духа (21:14). Апостол Павел е отделен за дълги години от своето мисионерско служение, както и от служението за разрастване на местни църкви - две области, в които той е доказано успешен, защото Духът е подготвил друга работа за него (23:11).
Изглежда Духът желае пряко да управлява църквата, като често предизвиква представите ни за логично, прагматично и ефикасно служение. Би следвало да се замислим - какви щяха да са последиците за нашия живот, за нашите църкви и служения, ако имахме същата свобода за изявите на Духа и неговото управление? Дали това малко неудобство – предизвикването на нашата представа и непосредствени планове, не би довело в дългосрочен план до много по-развити служения, до много по-голяма дързост и сила в свидетелството на църквата? Дали не би спестило много от междуличностните недоразумения и конфликти?
Нещо повече, служението на апостол Павел е силно зависимо от Духа и в непосредственото дело на благовестието. В книгата Деяния ясно виждаме как Духът ги спира да посетят места, които апостолът е планувал (16:6-7), а ги насочва към места, които Духът желае да посетят (16:9). Това непосредствено управление на Духа не изключва участието на апостол Павел и екипа му от взимането на решения (16:10). Разбирането на тези служители, обаче, е, че тяхното служение ще бъде ефективно, когато е насочвано от Духа. И наистина – в първия град от Македония, където Павел и екипът му служат, Духът непосредствено работи у слушателите, за да намери благовестието подходящ отклик (16:14).
С тези кратки примери мисля убедително доказваме, че действието на духовните дарби не се ограничава само до утвърждаването на авторитета на апостолското служение и от там на новозаветния канон - феномени, очевидно приключили с епохата на Ранната църква. Поне в книгата Деяния (а реално и в много пасажи от Посланията), ясно виждаме как Духът непосредствено ръководи живота на местните църкви, променя служения и въвежда в служения, както и непосредствено участва в делото на благовестието.
Естеството на използването на духовните дарби в книгата Деяния показва, че Духът желае много по-пряко и непосредствено да участва в конкретни дейности от живота на църквата, нейното управление и служение. Това са все области, в които смятаме, че имаме достатъчно мъдрост и опит. В този смисъл, трябва отново да изпитаме себе си. Дали разбирането (ясно изразено или имплицитно видно чрез нагласата ни), че духовните дарби са нещо, което е било актуално в една друга епоха, не е плод на нашето нежелание да живеем в непосредствена близост с Духа? Близост, каквато ясно проследяваме в книгата Деяния на апостолите.
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите