Днес е годишнината от сватбата ни. Толкова години, в които сме били заедно, служили сме, изграждали сме се взаимно. Бракът между двама души, посветени да живеят за Христос и да Му служат, съдържа особено очарование. Можем да се молим заедно, да споделяме това, което Светият Дух е разкрил в сърцата ни. Можем да се облегнем на другия в труден момент, да се погрижим за хора в нужда, да възпитаме децата си в ценностите, които Христос изгражда в нас. Звучи като приказка. Преди сватбата сме си представяли вечери, в които сме потопени в хваление с китарата у дома. Копнеели сме за мига, в което ще можем да се отдадем в молитва заедно, без да се притесняваме за времето, което препуска и ни напомня, че трябва да се приберем всеки в своя дом. Планирали сме как ще служим и ще даваме пример на децата си с посвещение в общението и работата за Бога. Звучи като приказка с потенциала да стане действителност. За нас тя се случва. Но като всяка приказка, и в тази дебнат безброй опасности. И съпрузите трябва да са готови, за да ги посрещнат и да устоят. Разсъждавах върху три опасности, които не подминават почти нито един християнин, посветил живота си да служи на Бога.
-
Опасността да не правиш това, което Бог те е призовал да правиш.
Винаги има толкова много работа, която пастирът трябва да свърши. Мария е болна. А Здравко и Соня имат сериозни проблеми. Климатикът в залата за богослужения се е развалил. Във вторник ще пристигат доброволци и трябва да се осигури нощувката и храната им. А, и лидерът на хвалението иска среща. А домашната група, проповедта, семинарът, който църквата подготвя, групата за изучаване на Библията… Тийнейджъри, деца, семейства, възрастни хора, жени, мъже… всички имат нужда от вниманието на пастира.
А може би не си пастир. Може би си този, на когото пастирът разчита да оправи климатика, да подготви програмата и да организира нощувката на доброволците, да се моли за Мария, да се срещне със Здравко и Соня. В същото време в службата шефът ти те чака да изпълниш задачите си, дори това да означава да останеш след работа, за да приключиш. И когато се прибереш у дома, искаш само да легнеш, за да поспиш.
В грижата за толкова много неща често си мислим, че служим на Бога. Оказва се, обаче, че служим на очакванията на другите, на своето разбиране, на неспособността си да откажем задача, която ни възлагат. Затрупваме се със задължения, които Бог не е очаквал от нас да свършим. И времето ни отлита, силите ни свършват, а важните неща стоят и ни чакат. И докато влагаме усилията си в несъществени неща, започваме да липсваме на най-важния човек до нас – партньора ни. Може би не съм свършил или свършила нещо, което чака вече дълго време – да поправя кранчето в банята или да сготвя любимото му ястие, защото нямам време. Може би децата ми мечтаят да поиграят с мен, но аз съм твърде зает или заета? А може би със седмици не сме прекарвали и 1 час с брачния партньор в пълноценен разговор?
Със съпруга ми обичаме съботите. Опитваме се да ги отделим за нас. Разпределяме си ангажиментите през седмицата и в събота оставаме до късно на масата след закуска, с кафе в ръката, да си говорим. Толкова неща бихме пропуснали, ако ги нямаме тези съботи: възходите, трудностите, откровенията, радостите, страховете и вълненията на другия. Очакванията и мечтите могат да бъдат споделени само, когато има време за това. Ако такова време липсва, рискуваме бракът ни да се превърне просто в една красива черупка. „Моето бреме е леко“, казва Господ Исус Христос (Мат. 11:30). Той не иска да правим всичко, а само това, което ни е призовал да извършим. Понякога може да очаква да помогнем на човек в нужда, а друг път – да оставим всичко, за да се върнем у дома, защото именно там може би ще открием човека, който се нуждае от нас. Апостол Павел заявява: „И ако някой не се грижи за близките си, и особено за семейството си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош и от невярващ“ (1 Тим. 5:8, Нов завет – съвременен превод). Семейството е най-важното служение, което Господ ни е поверил.
-
Опасността да не бъдеш, какъвто Бог те е призовал да бъдеш
Служителят трябва да е „одобрен“. И като такъв, той се стреми да е състрадателен, внимателен, загрижен. Често той ще хвали жена си от амвона, ще благодари на Бога за семейството си. И така събеседниците му ще са убедени, че той има прекрасно семейство, той е мъж, който „управлява добре своя дом“ (1 Тим. 3:4), че се грижи за своите така, както за другите. В действителност обаче, често умората взема превес и се появява опасността този образ да се превърне в маска пред външните хора. Умората, разочарованието от неуспехите, чувството, че не е разбран, могат да предизвикат гняв, който да започне малко по малко да руши семейството на служителя. Ако Христос не те е преобразил, е трудно да поддържаш образа на преобразения слуга навсякъде. Затова у дома този образ ще бъде захвърлен. Раздразненият от ежедневните проблеми служител може да се върне вкъщи и да се разкрещи на децата или на съпругата. Може да си позволи дори обидни думи спрямо хора, на които допреди часове е служил. За съжаление, случаите на домашно насилие се срещат дори в семейства на служители.
Проблемът се задълбочава, когато съпругата решава, че трябва да крие какво се случва у дома, за да пази реномето на съпруга си. И така, малко по малко, служителят се отдалечава все повече от това, което Бог го е призовал да бъде. Семейството е най-доброто място, в което можем да изграждаме Богоугоден характер. Там се учим на търпение, простителност, смирение и безусловна любов. Именно семейството е мястото, в което можем да се научим да захвърляме егоизма си и да се грижим първо за нуждите на другия. Затова, именно в семейството разбираме най-добре какви сме. Затова, като служители, на първо място в семейството трябва да сме „пример в слово, в поведение, в любов, във вяра, в чистота“ (1 Тим. 4:12).
-
Опасността да не бъдеш с Този, който те е призовал
Третата опасност е неразривно свързана с първите две. Докато мислим какви сме и какво правим, често рискуваме да пропуснем Този, който ни призовава да бъдем и правим. Копнежът на съпруга ми и мен е да научим децата си да търсят Бога и да жадуват за присъствието Му в живота им. Как ще ги научим, ако ние не търсим същото това присъствие? Не са един или два случаите на деца на служители, които се отказват от вярата, защото са видели колко много работят бащите им, колко малко време отделят за семейството си, как „служението“ ги е променило и огорчило. Те обаче не са видели баща си на колене да се наслаждава на присъствието на Светия Дух. Може би в стремежа си да си добър служител, партньор и родител, не ти остава време да се отпуснеш в прегръдката на Бога и да си спомниш, че на първо място си Негово дете? А може би прекарваш време в молитва сам, но не и със съпругата си? Може би си мислиш, че децата са малки, за да се молят с теб?
Именно молитвата е моментът, в който, срещайки се със Създателя си, осъзнаваме смисъла на нашето съществуване: кой съм, защо съм. Всичко, което правим и всичко, което се стремим да бъдем извън това, е суета. Общението с Бога в тихото време на семейството, в което заедно научаваме кои сме и защо сме, изпълва със смисъл и съдържание връзките помежду ни, за да можем да живеем според думите: „аз и моят дом ще служим на Господа“ (Ис.Нав. 24:15).
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите