Събота, 20.04.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Ще забравим ли?

Main Pic
Публикувана: 26.01.2019
Автор: Петя Зарева
Прочетена: 3022
Коментари: 0
Днес мотото е „Ние помним!“ Ще го видите в безброй публикации, снимки и статии. Въпросът е: може ли да помним нещо, ако е далеч от нашето съвремие и като цяло се разминава с нашата действителност? Тогава на помощ идват архивите, книгите, филмите и музеите. Снимката по-горе е от Музея на Холокоста в Полша.
 
Едва ли някой би гледал с желание отново и отново филми като „Списъкът на Шиндлер“ и „Момчето с раираната пижама“? Какво се случва, обаче, ако съвременното поколение не е запознато с жестоката реалност, която тези два филма представят. Съвсем накратко, Оскар Шиндлер е амбициозен биснемен, член на Нацистката партия в Германия, бохем, който в хода на Втората световна война е поставен пред избор – дали да убива или да спасява. Избира второто и в резултат на решението му, са избавени 1200 евреи. В последната, незабравима сцена от шедьовъра на Спилбърг, Оскар получава за спомен златен пръстен, направен от зъбен мост. Мостът е свален от устата на един от спасените мъже доброволно и с радост.
 
Какво прави тази сцена така незабравима? Ужасната война е свършила, унищожени са милиони човешки животи. А в един малък ъгъл на този опустошен свят една малка група от човечеството ни показва, че може би има надежда за всички нас. Ние плачем заедно с Оскар Шиндлер, който се сбогува със спасените от него евреи. Сърцето му ридае, защото е можел да направи още и още, а вместо това е живял преди всичко за себе си. За да го утешат, мъжете и жените, които му дължат живота си, го карат да погледне гравираното от вътрешната страна на пръстена. Превеждат му надписа от еврейски: „Който спаси един живот, спасява цял свят.“ Шиндлер е неутешим. Само със златната игла, забодена на ревера му неговият списък можеше да е „по-дълъг“ с още един или два живота. Плачем и ние, но всъщност за себе си, защото знаем, че животът ни не е достигнал своя пълен потенциал. Трябва да се стараем да бъдем по-усърдни в мисията си да „спасяваме“, а ние се щадим, сякаш животът на земята е вечен.
 
Днес е поредният Ден в памет на жертвите от Холокоста и ето каква е статистиката: Само 54 процента от европейците смятат, че Израел има право да съществува като еврейска държава. Около 33 процента критикуват Израел за политиката, която води и са склонни да проявяват антисемитизъм. Около 20 процента смятат, че антисемитизмът е жив, но е предизвикан от поведението на евреите. Има и други 33 процента, които твърдят, че Израел използва Холокоста, за да извини своите действия. Приблизително 40 процента казват, че евреите са застрашени от насилие в европейските страни, където живеят, а половината вярват, че техните правителства трябва да направят повече в борбата с антисемитизма.
 
Ако приемем за верни думите на Аби Фоксман: „Холокостът започна не с газови камери, а с думи“, ще трябва да обърнем поглед и към себе си, и да се запитаме какви са нашите думи днес за онези с различен етнос, вяра или цвят на кожата. Ще цитирам Нобеловия лауреат Ели Вийзел, автор на 50 книги, сред които и бестелърът „Нощ“. Той пише: „Все още питаме: Какво е Аушвиц - край или начало, апокалипсис на вековната фанатична сила и омразата, или последната конвулсия на демоничните сили в човешката природа? Това е  срамът, който трябва да помним, точно както трябва да помним и да благодарим на онези героични мъже и жени, които рискуваха живота си, за да спасят евреите. Когато Трета американска армия освободи Бухенвалд, в сърцето ни нямаше радост, а само болка. Ние не пеехме, не празнувахме. И сега, години по-късно, вие, които представлявате цялата световна общност, слушайте думите на свидетеля. Подобно на пророк Еремия и Йов, ние можехме да  прокълнем дните си, но не го направихме. Можехме и да отмъщаваме, но не го сторихме.“
 
Живеем в страна, която не само е наричана „късче от рая“, но и е особено привилегирована, защото преди 75 години българите се обединяват около мисията да спасят своите евреи. С оглед на библейските обещания, които са верни и истинни: „Благословен е онзи, който благославя Божия народ и проклет е онзи, който го проклина“. Българите в 2019 година жънат благословения, посети от техните прародители. Въпросът е какво проповядваме днес.
 
И тъй като в началото споменах „Момчето с раираната пижама“, накратко ще разкажа филма. Деветгодишният Бруно си живее безгрижно, докато един ден не се преместват в района на Аушвиц, защото баща му е назначен за комендант на лагера. Там среща малкия Шмуел (Самуил), който живее от другата страна на телената ограда и винаги е облечен в раирана пижама. Приятелството им е истинско, но е строго забранено. Издържа на изпитанието на времето, когато самият Бруно облича раирана пижама, за да бъде с Шмуел. За съжаление играта няма щастлив край. Бруно и Шмуел ръка за ръка попадат в газовата камера и остават там. Кой ще се заеме да проверява самоличността на деца в раирани пижами, чиято съдба решава някой друг? 
 
Ще забравим ли някога? Едва ли? НО първо трябва да запомним. Нужно ли е да спорим с Библията? Ако старозаветното обещание не е достатъчно убедително за вас, ще цитирам великия апостол Павел. Сигурна съм, че във всяка европейска столица има поне по една църква, носеща неговото име. До Римляните 11:1 той категорично заявява: „Отхвърлил ли е Бог Своя народ? Съвсем не! Не е отхвърлил Бог народа Си, който е призовал.“ В същия контекст предупреждава християните: „Не високоумствай, но бой се!“ (Римляни 11:20). Във век, когато покварата се шири и християни я подминават, без да я нарекат с истинското име, сме само на крачка от изливането на Божия гняв. Преди да поеме към кръста, защото затова беше дошъл, Христос подробно обясни какво ще се случва преди Неговото второ идване. Описанието Му включваше сравнение с Лотовите и Ноевите дни. Злото беше дотолкова „процъфтяло“, че Лот измъчваше праведната си душа. 
 
Без Христос няма добро в нас. Мирът и надеждата са единствено в Него. Евангелската истина и днес е „Христос в нас, надеждата на славата“ (Колосяни 1:27). Христос дойде, за да спаси погиналото. Мисията на Павел беше да стане всичко за всички, само за да спаси някого. Питам се какво правя аз. Гледам ли на хората с Христовите очи и ако е така, какви са делата ми? Ще забравя ли защо е отишъл на кръста и какво произтича от това? Благословен да е Господ за привилегията да съм част от народ, който във време на духовен мрак, е бил единен да спасява.
 
Ще помня! Никога няма да забравя! 
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg