Петък, 29.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Божият гняв

Main Pic
Публикувана: 13.04.2019
Автор: Радостин Марчев
Прочетена: 3083
Коментари: 0
В теориите за спасението често избухва истинска война относно мястото на Божия гняв. От една страна има хора, дори и проповедници, които твърдят, че Бог мрази не само греха, но и грешника, който го върши. Марк Дрискол, бивш пастир на 20 000 Mars Hill Church многократно е правил подобни изказвания. Но дори в по-умерения случай, когато се твърди, че Бог мрази греха, но обича грешника, възникват въпроси.
 
От друга страна има хора, които въобще отричат Божия гняв, виждайки библейските текстове, които говорят за него като чист антропоморфизъм, и смятайки подобна характеристика недостойна за Бога. Според тях Бог е винаги обичащ и никога не е гневен. Проблемът е в самите хора, които не желаят да се обърнат към Бога и да приемат Неговата любов, не в необходимостта да се намери решение на проблема с гнева. Друг начин да се изрази подобна идея е като се каже, че Божият гняв е свързан с естествените негативни последствия, които самият грях докарва върху своя извършител. Според автори като Дод и Джоел Грийн това е значението на Римляни 1 глава.
 
Когато се обърнем към ранното християнство, можем да видим, че то доста единодушно и рязко отрича възможността Бог да се гневи. Това твърдение обаче е направено в един много специфичен контекст. Първите вярващи изказват голяма част от своите разбирания през призмата и речника на гръцката философия. Последната на свой ред вижда гнева като pathe т.е. страст. Думата не може да се преведе като емоция, макар че е виждана като противна на разума и винаги се разбира в изцяло отрицателен смисъл.
 
Следователно колкото по-свободен от страсти е даден човек, толкова по-съвършен е той, а за Бога като напълно съвършен започва да се говори като за „безстрастен“ (apathe – макар че в наши дни думата апатия се използва в доста различен смисъл). Поради тази причина, когато виждат в Библията описания на Бога като гневен, ранните християни приписват това на особен начин на изразяване, наречен „антропоморфизъм“ или по-скоро „антропопатизъм“ (anthrōpopathos) – приписван на човешки характеристики (страсти).
 
Последното е разбирано като един вид слизане на Бога до човешкото ниво на изразяване (synkatabasis), за да може да бъде разбрано поне в някаква степен това, което Той желае да им каже. Просветените тълкуватели обаче много добре разбират, че един от водещите тълкувателни принципи – характерен едновременно за гръцката (Ксенофан), еврейската (Филон Александрийски) и ранната християнска традиция (Ориген, Йоан Златоуст и др.) – е за Бога да се мисли единствено това, което е „достойно“ (theoprepōs).
 
Очевидно е, че подобно виждане за гнева изключва възможността той да бъде свързан с Бога. Той е свързван (както и днес) със загуба на самоконтрол, необуздан изблик, помрачаване на разсъдъка, реакция от наранена гордост, жестокост, непостоянство и променливост или лош характер – неща, които наистина са недостойни за Бога.
 
Разбира се, когато говори антропоморфично за Божия гняв Библията има за цел да стресне и по този начин да коригира грешниците, както твърди например Ориген. Но това все още не означава, че зад понятието не стои нищо – все пак самата същност на антропоморфичния език е свързана с идеята за предаване на някаква истинна идея. Както посочва Джеймс Пакър: „Когато Писанието говори за Бога с антропоморфизми, това не означава, че ограниченията и несъвършенствата характерни за нас – грешниците, спадат към качествата на нашия свят Създател; по-скоро естествено е обратното, че те не Му принадлежат."
 
„Гневът на Бога е съвършенството на Божия характер,“ пише Пинк. Като такъв той е свързан с редица други Божии атрибути.  Във връзка с Неговата святост това е враждебната Му реакция към злото. Във връзка с Неговата справедливост той винаги е безпристрастен.
 
Гневът е нещо, което хората сами избират за себе си като се отдалечават от Бога (Йоан 3:18-19) и отхвърлят Неговата прошка, милост и любов. Той не е нещо, което Самият Бог желае по отношение на човека. „В крайна сметка всичко, което Бог прави като осъждащо действие….е за да му посочи и да го доведе до пълното осъзнаване на избора, който е направил…. Божието… отношение е върховното право на свобода и то е напълно противоположно на своеволното и безотговорно причиняване на болка, с други думи на жестокостта.“
 
Накрая Божият гняв е тясно свързан с Божията любов. Той е „колкото израз на личното, емоционално отношение на Триединния Йехова, толкова и проява на Неговата любов към грешниците.“ С други думи, Божият гняв е проява на Божията любов – любов толкова голяма и силна, че отказва да направи какъвто и да е компромис с греха, който деформира и разваля Неговото прекрасно творение и твърдо решена да се справи с Него. Или по думите на Томас МакКол: „Святата любов е „източникът“ на Божия праведен гняв. Гневът не е същностен за Божията природа – Бог би бил Бог и без него. Божият гняв е реакцията на Неговата свята любов към греха.“ (Forsaken: The Trinity and the Cross, and Why It Matters. IVP Academic, 2012).
 
Тази взаимовръзка и хармония на атрибутите означава, че Божият гняв не може да бъде виждан като източник на някакво противоречие в Бога. Една от често срещаните форми е картината, в която Божият гняв желае наказанието на грешниците, Божията любов и милост желае тяхното спасение, а Христовата смърт на кръста се явява решението на така създалото се противоречие. Божиите атрибути не влизат в противоречие един с друг. Това, което Бог (и дори Божия гняв и святост) желае е справянето с греха, не наказанието на грешника. В този смисъл може да се каже, че дори Божият гняв, виждан в правилна светлина, е причина за надежда, а не за отчаяние. Смисълът не е, че каквото и да правим, накрая всичко ще бъде наред, а че дори гневът на Бога търси как да ни измъкне от ситуацията, в която сме се оказали поради своя бунт. Бог не получава възможност да ни обича, след като ни е изкупил – точно обратното е вярно. Той ни изкупва понеже ни обича. И Той се гневи и мрази греха именно поради Своята любов към нас. Още по-малко пък следва Божият гняв да бъде представян като причина за разделяне на самата Троица – сякаш Бог Отец желае наказанието на грешника, но Исус го обича и жертва живота Си, за да „задоволи“ гнева на Отец. Подобна образност е дълбоко подвеждаща и в същността си дори богохулна.
 
Казаното не се променя и от факта, че систематичното богословие и християнските изповеди на вярата (виж напр. Уестминстърската изповед) описват Бога като „безстрастен“. Думата, както посочихме, не означава лишен от емоции или чувства. Тя изразява постоянството на Божия характер и действия, които не са зависими и променливи от обстоятелствата и вътрешното разположение на личността, както често се случва с хората. Подобно разбиране оставя достатъчно място, както за емоции в Бога, така и за възможност Той да промени Своя начин на действие в отговор на промяната у хората, с които общува. Последното, разбира се, е много различно, както от промяна на характера, така и от изненада в Бога, Който не може да предвиди подобна промяна в хората или в Себе Си.
 
Виждан по този начин Божият гняв все още има място в християнското мислене – включително в разглеждането на теориите за изкуплението. Правейки това обаче ние трябва да се уверим, че разбираме правилно за какво говорим.
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg