Петък, 29.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Да проходиш на 22

Main Pic
Публикувана: 28.05.2019
Автор: Петя Зарева
Прочетена: 2541
Коментари: 0
Сив, дъждовен следобед, напомнящ за средностатистическо, английско лято с тази разлика, че действието се развива някъде около незабравимия Боровец. Бялото „Жигули” лениво, но упорито се изкачваше по иначе красивия склон, докато спътниците вътре оживено коментираха благословено преминалия ден. Бях на 22 години и животът изглеждаше на кръстопът. Само три години преди това бях загубила баща си, символ на сигурността и закрилата.
 
Шофьорът и до днес не помни как точно се е случило, но секунди по-късно бяхме излезли от платното и летяхме към близката канавка. Не зная колко пъти сме се преобърнали, нямаше време за размисъл. Сякаш моят глас изрече: „Прости ми и ме приеми, ГОСПОДИ!” После чух пукот, който (както изглежда) идваше от собствените ми кости. Нормално е тазът, ръката и ребрата на 50-килограмова девойка да не издържат, когато върху ѝ се изтърсят седящите до нея две жени и 6-годишно дете. 
 
Помня, че изгубих съзнание, докато се опитваха да ме извадят от колата. Малко по-късно една допотопна линейка бързаше към недалечния Костенец, за да чуем нареждането на местната лекарка, че незабавно трябва да ме транспортират до институт „Пирогов”. Пътуването беше безпаметно кошмарно, но все пак имаше край. Последваха носилки и местене до рентгена и обратно – още един незабравим момент – счупен таз, ръка при ключицата и ребра, но санитарите май не бяха наясно с това, те просто си вършеха работата, търкаляйки ме насам-натам. Помня и бледото лице на майка ми, чиято ръка също беше счупена, но тогава това май бе най-малкият ѝ проблем.
 
Следваща спирка: Пироговската ортопедия, девети етаж. Сигурна работа – както си изпочупен и да искаш да се измъкнеш, забрави, постарали са се да те ситуират на точното място. Първата нощ на въпросния 29-и май ще остане завинаги в съзнанието ми с една молитва, която сигурно съм повторила хиляди пъти: „Боже, моля Те, не допускай да полудея от болката!” Беше неописуема. Заинтригуваният читател вече пита: „Ама чакай, какво става, не те ли гипсираха, наместиха?” Имайте търпение.
 
Дочаках зората. Умът ми си беше на мястото (слава на Бога!) като компенсация за разместените кости. По време на визитацията един млад лекар-веселяк погледна небрежно картона ми и ентусиазирано подхвърли: „Ха, момиченце, ти сама ли си падна или някой те бутна?” С много чувство за хумор тези наши лекари! Особено хирурзите и ортопедите, които след като установят, че счупванията са на места, които не могат да бъдат гипсирани и не подлежат на лечение в т.нар. гипсово корито, просто те оставят да лежиш неподвижно в стая с още 5-6 пъшкащи и стенещи пациенти, докато си зараснеш от само себе си. Ако вече ги проклинате за жестокостта им, моля ви, недейте – втората ми молитва след първия ден, прекаран там, беше: „Боже, моля Те, не допускай лекар да се докосва до мен!” Хлапашка му работа, ще речете. Познайте защо! Успях да чуя историите на пациентите, лежащи до мен. Имаше „късметлии”, които бяха там за втора или трета операция, защото предните са били неуспешни и се бе налагало да ги чупят и наместват отново. 
 
Освен лекарят-веселяк, симпатяга беше и санитарката. Сутринта сложи на шкафчето до мен кифла и очукана чаша с айрян. Час по-късно безмълвно ги изнесе навън непокътнати, без да се загрижи за гладната, изнурена от болка и безсъние девойка. Спокойно, не унивайте. БОГ е обещал изходен път от всички ситуации. Точно когато си мислех, че едва ли ще оцелея, добрият Небесен Баща изпрати до леглото ми един ангел, с топли и разбиращи очи, с мека усмивка и душа, по Божието сърце. Вече ви е ясно, че много пъти ангелите са в човешки облик и даже имат имена. Никога няма да забравя Петя Додова. Тя стана за мен и лекар, и сестра, и най-нежна и грижовна санитарка. Който дръзне, моля, да заповяда да спори с мен дали има случайности в живота. В онзи момент БОГ бе поставил Петя на работа на регистратурата на „Пирогов”. Аз съм само един от многото пациенти, на които тя е показвала Христос „на дело и в действителност”. Сякаш стаята не беше вече така мрачна, а бъдещето не изглеждаше толкова непоносимо и невъзможно, макар прогнозите да бяха неясни и несигурни. (По онова време пациентите бяха държани в блажено неведение).
 
Е, имаше и бонуси – часовете за свиждане. Тогава приятели, роднини и близки, които не бях виждала с месеци, идваха да ме посетят и не пестяха нежните и насърчителни думи. Доближавайки се до леглото ми, те трудно сдържаха сълзите си, а аз се чудех: „Защо ли? Нима съм толкова зле?” Явно те са били по-запознати от мен с несигурното ми положение. Както и да е. Петя Додова беше до мен всеки ден и често нощем, както и милата ми сестричка, тогава студентка в София. Спомням си ужаса в очите ѝ при първия опит на рехабилитаторите да ме изправят на крака – изгубих съзнание, прости ми, Светлана! Помня и непосилната тревога в гласа ти, когато ме караха да направя първата стъпка напред, а аз не успявах, защото болката и страхът бяха по-големи от желанието ми.
 
31 години оттогава. Възвеличавам Божията милост! И какво от това, че единият ми крак остана малко по-къс от другия, че имам немалко калцирани кости и ключицата зарасна леко накриво, а счупените ребра станаха причина за чести и непредсказуеми интеркостални болки вляво. Благославям моя БОГ, че ми подари тези благословени, макар и съпътствани от болка, години, в които да открия себе си, да се доближа по-близо до НЕГО и да пожелая да ГО показвам на околните. Там, в „Пирогов”, получих и първия си подарък (бастун) от бъдещия ми съпруг. Още тогава той отговори на Божия призив да ме поиска за жена само 4 месеца по-късно, макар че в сърцето си го бе обещал на Бога в деня на катастрофата, когато още не бе ясно дали няма да бъда инвалид завинаги. Благословен да е ГОСПОД!
 
Никога няма да забравя библейския патриарх Йов: „Ако и да ме убие ТОЙ, пак ще Го чакам.” Наясно съм, че милиони хора страдат много повече от мен. Споделям историята си, за да благодаря на БОГА за привилегията да бъда Негова и да приканя всички ви да вярвате в Божията способност да върши чудеса и днес. Болката е само едно напомняне, че сме временни и че ТОЙ е претърпял неимоверна болка за всеки един от нас, за да имаме надежда за вечността. Как да не ГО обичам?!
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg