Четвъртък, 28.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

От какво боледува църквата?

Main Pic
Публикувана: 12.07.2019
Автор: Марк Гали
Прочетена: 1135
Коментари: 0

Според мен евангелското християнство мисли за църквата най-вече като инструмент за служение. Основната идентичност на църквата се обобщава в това, което в повечето случаи се свежда до една или друга форма на мисия или някаква дейност. Без да отричаме нуждата от любов към ближния, твърдя, че нашите притеснения за ближния на така нареченото хоризонтално ниво, са затъмнили страстта ни към Бога. Все едно имаме напреднал случай на болестта на Алцхаймер: не знаем кои сме или какви трябва да бъдем, но се чувстваме принудени да вървим там, където нашите крака ще ни заведат.

От въодушевление към отчаяние

Когато църквата е ентусиазирана да благовества и изпраща мисионери, настроението е приповдигнато. Вярващите са запалени от идеята да променят света, те горят за Бога и за известно време нещата вървят добре. Те са убедени, че църквата е достатъчно силна, за да преобрази света. За съжаление огънят скоро угасва и църквата осъзнава, че трябва по-скоро да инвестира в местното поклонение в обучаване на новоповярвалите и в дисциплина у самите вярващи.

Съвсем малко са църквите, които са посветени да участват в мисионерски проекти или да изпращат мисионери. В същото време малцината, които имат сърце за мисия, се гневят на политиката на църквите и ги обвиняват в себичност. Дали от самото начало на създаването си църквата е била мисионерска? Да видим какво се случва в една местна църква днес? Местните водачи избират и назначават младежки ръководител, с мисионерска цел, за да достига нови невярващи юноши. От него се очаква да обикаля училища и клубове, да свидетелства, да показва Христос и да привлича младежи в църквата. В същото време тази задача се оказва трудна и емоционално изчерпваща, така че въпросният младежки ръководител започва да пренебрегва работата си, да се грижи за младите хора в самата църква, а те имат нужда от обучение и споделяне на проблеми, искат насърчение и съветване. В един момент става ясно, че младежкият ръководител, нает за мисионерска работа, няма време и сили да върши и двете неща.

 Виждате ли какво се случва на практика? Ясно е, че (а) проблемните младежи се нуждаят от християни, които да им свидетелстват за Христос, а (б) самите християнски младежи се нуждаят от обучение и насърчение, и (в) в изключително редки ситуации, един младежки служител може да прави и двете. Църквата като такава просто не е настроена да прави и двете, и ако библейският ми аргумент е правилен, не трябва да прави и двете по един и същи начин. Основната цел на един младежки служител според мен е да помогне на младежите да станат свети и непорочни в любов, правейки това в контекста на възхваляване на Божията слава в поклонението.

Това звучи много егоистично, все едно, че църквата е изоставила своята мисия с невярващите. Същото важи и когато говорим за служението, свързано с трафик на хора, злоупотреба с наркотици, експлоатация на труда, влошаване на околната среда и т. н. Църквата като църква може да направи дарение, да организира комисия, да спонсорира хранителни помощи, но не може наистина да направи значително, с дълготрайно въздействие. Тя не е създадена да прави това. Всъщност, тя има много други наистина важни задачи за вършене.

Главната задача на църквата е преди всичко да осигури време и място за общо поклонение на Бога, така че хората да участват в тайнствата (кръщението и Господната вечеря) – да се запознаят с Бога отблизо и да Го прославят. Освен това цървата е призована да обучава деца, младежи и възрастни за това кой е Бог, както и за същността на християнския живот. Това е място, където християните се събират, за да получат взаимно насърчение и молитва. Това е мястото, където се учим да живеем праведно, да бъдем свети и непорочни в любов, за възхвала на Божията слава.
 
Това не означава, че Църквата не трябва да се занимава с мисионерски проекти. Затова лично аз подкрепям такива християнски организации, като Young Life, които вършат страхотна работа с невярващите младежи. Но какво да кажем за онези хора, които са се надявали църквата, която посещават, да бъде мисионерска? Какво се случва, когато тяхната църква едва има сили за обучение на самите вярващи и надеждите им църквата да трансформира света наоколо, се е провалила? Какво се случва с тях и какво се случва с църквата?
 
Онова, което виждам от моя опит е, че мнозина се отказват от църквата. Църквата по тяхно мнение просто се е провалила и  те спират да я посещават. Вместо това, те инвестират повече от времето си в специализирани институции или независими християнски организации и фондации или се захващат с политика. Ако сте израснали с идеята, че църквата е създадена, за да достигне света и вашата цел е да направите света по-добро място, ще започнете да се притеснявате, защото тя очевидно не е много ефективна в това отношение. 
 
Според мен това е една от причините за упадъка на съвременното християнство, защото през 60-те години на миналия век традиционните евангелски деноминации се бяха посветили именно на тази задача -  да направят света по-добро място. Нещата започнаха ентусиазирано, но завършиха с отчаяние, защото стана ясно, че църквата не е в състояние да превърне света в по-добро място.
 
Църквата - работилница за светии
Ако четем посланията на Павел, научаваме, че църквата се състои от хора от всички възможни раси, класи и групи, със силни страни и слабости, но всички обединени от любовта си към Христос. Всички сме изкушени от идеята за идеалната църква, но такава на практика не съществува. Докато сме тук, на земята, във всяка църква ще има християни легалисти, които държат на буквата; ще срещате такива, които винаги знаят най-добре и са готови да критикуват и осъждат; ще има и хора, които се борят със зависимости или имат семейни проблеми; ще има и индивиди, които се стремят към власт или позиции. Понякога картината не е никак приятна. Но Църквата е една лаборатория на любовта, където се учим да се приемаме такива, каквито сме и да обичаме ближния, както Христос е обикнал и приел нас.
 
Разбира се, не трябва да забравяме, че трябва да обичаме и ближните извън Църквата. Но ако искате да направите нещо, което е наистина трудно, ако искате да бъдете изпитани до край, ако желаете да бъдете изпитани в любовта, ако искате да живеете наистина пълноценно – ако искате да бъдат свети и непорочни в любов пред Бога –  няма по-добро място за това от местната църква.
 
Много от нас днес правилно отбелязват големите дефекти в църквата, повечето от които се свеждат до нейната повърхностност. Защото църквата си мисли, че трябва да бъде мисионерска, че трябва да е място, където светът се чувства комфортно, така че проповядването и поклонението по-скоро са съобразени с изискванията на света, отколкото с тези на Христос. Тогава следването на Христос става лесно, църквата привлича много хора и затова много църкви растат. Но Църквата трябва да предлага твърда храна, която да осигури растежа на Божия народ. Ако Църквата е повърхностна, това в крайна сметка изтощава хората, защото се опитват да направят света по-добро място, вместо да служат на Христос.
 
Ако вместо това, обаче, църквата е светилище, място за почивка, изцеление и живот, където вярващите живеят заедно в любов, няма ли тя да е притегателен център за невярващите? Не е толкова лесно да се научиш да обичаш в църквата. Но любовта има това качество да се подновява и засилва: колкото повече се проваляме, толкова повече се обръщаме към Бога и Божия народ за прошка, и по този начин се увеличава и силата на благодатта.
 
Ако тази библейска визия е налице в повече местни църкви – и тя вече присъства на много места – считам, че ще видим някои значителни промени. Църквата вече няма да бъде място, което да искаме да нагодим, за да бъде харесвано от света по неговите условия; няма да се тревожим дали сме политически коректни според нормите на обществото; няма да гледаме на църквата като инструмент за постигане на нашите цели, а ще мислим за Божията цел за човечеството. Църквата е място, където се учим да живеем заедно в любов – богати и бедни, мъже и жени, бели и черни. Където ще се научим да израстваме в ръста и пълнотата на Христа, който е Глава на всички, за възхвала на Божията слава.

Източник: Christianity Today

Превод: Петя Зарева

Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg