Някой ме събуди. Дъждът ли или прегракналият петел в далечината? Лаещите кучета ли? Не. Тази сутрин и те, както и мислите на безпокойство и тревога за новия ден, спяха блажено. Не, този път не е това. По-скоро едно непреодолимо желание в мен да стана и да пиша, да опиша дъжда, да нарисувам живота. Спомени и настояще искаха да се пробудят, бъдеще бе напъпило и искаше да разцъфне, с белите цветове на череша.
Поглеждам часовника - 4:54 сутринта е. Наоколо e тихо, чува се само шума от падащите, сребърни бисери, върху напуканата от юлското слънце земя. Капчици живот, надежда за изгорелите стръкчета трева. Нов живот за оклюмали растения и за дехидратирана нейде кошута в дивата гора.
„Както еленът пъхти за водните потоци, така душата ми въздиша за Тебе, Боже. Жадна е душата ми за Бога, за Живия Бог; Кога ще дойда и ще се явя пред Бога?“ ( Пс. 42:1,2 )
Да, колко хубаво го е казал поетът, т.е. псалмистът, а аз какво ново бих могъл да кажа? Не е ли вече всичко казано и то много по-добре? Мога ли аз да се меря с класиците на художественото и богословско слово? Не съм ли малко нахален и самоуверен в тези свои „сутрешни занимания“ да впиша нещо и аз в летописа на хилядолетното човечество?
– Добре, няма лошо, приятел – ще каже някой. Пиши си, разказвай хубави истории, но само, моля те – не морализаторствай (не поучавай) и ти.
Добре, мисля си аз, как ще има промяна в мен, в хората, в децата, ако някой не ги поучи, предпази, стресне, насърчи? Може ли само материали с приспивно-развлекателен характер, да се пишат и създават, и те да са критерият за хубаво и качествено? Да ама не. Твърдо не, бих казал. Дано само да не ни се огънат краката и убежденията през годините.
А навън дъждът вали, освежава и променя, раздвижва, разбутва старите корени. Млади филизи и стръкчета отново ще избутат парчета от суха и стара пръст. Новото утро ще роди и нови полски цветя. Ще има къде полските врабци да се къпят и гугутки да пият вода. Така е в природата. Има Един, който се грижи за тях, но колко повече за нас „маловерците“.
Спомням си една история, разказвана многократно от дядо ми, за един негов съсед. Те били трима братя, но за разлика от приказките, тук няма златна ябълка, няма вълшебства, принцеси и бели коне. Тук има тежък труд, мъка, болка, революционни, пролетарски идеи, тежко пиянство и труден, тежък непоправим характер. Със сигурност е имало и други неща, надежди, мечти, но няма време и място сега да изграждаме техните образи и въжделения. Все пак, трябва да спомена нещо малко.
Единият брат, най-големият и любим на дядо ми бил шивач, дядо Нино (или Нинак). Той шиел дрехи от вълнени материали за трудолюбивите селяци, но вършел и много услуги на хората. Трудолюбиво и задружно семейство, но те нямали деца. Баба Въта много ме обичала и затова, нашите често са ме давали тя да ме гледа, като съм бил много малък.
Другият брат се казвал Велко, а жена му Костадина. Той бил приел от някъде левите, пролетарски убеждения. Те имали в дома си скривалище където се криели партизани. С други думи той бил ятак и поддръжник на „онеправданите“ преди 9-ти септември. С тези си дела, те били на голяма почит след това.
Най-малкият брат бил най-лош, най-страшен и неприятен. Такива хора тогава наричали "хвърлени". Чудя се защо са им казвали така? Може би идва от отхвърлени или от непотребни, нещо или някой, който е за бунището. Пропаднал и „развален човек“, който е тежест на семейството. Постоянно пиел, карал се и заплашвал гражданите от малкия градец. „Като падне на улицата пиян, хората минавали от другия край, защото не знаели какво може да им направи“ – казваше дядо.
Но историята не спира дотук. Дядо продължаваше: "Не знам къде ходи и какво прави тоя Мишо, но като рече един ден, че няма да пие, няма да краде и няма да се бие, и наистина се промени. Някакъв Дух влезе в него, стана нов човек. По-късно чух, че станал пайстор (тоест, пастор). С такива думи и с вълнение в гласа, дядо ми многократно е разказвал за промяната на "хвърления Мишо", който станал "евангелиста" Мишо Ненов. В архивите на Петдесятната църква вярвам може да се открие и да се провери.
Разбира се, има много и най-различни други истории и свидетелства, не всички са толкова драматични. Всяко обръщение би трябвало да е преобразяване на вътрешния свят, но и донякъде на външността ни. Не може обаче да дойде преобразяване без Светия Дух. Всъщност по чий образ ни преобразява Той? По образа на Исуса Христа, „Който като беше в Божия образ, пак не счете че трябва твърдо да държи равенство с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга… смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст“ (Филип. 2:6-8).
Искаме ли наистина такова преобразяване или само нещо половинчато? И с Вуте да съм добре, и с Нане да не съм зле. Разбирай и в цръквата и в свето май за мен е все едно. Е, не може, или ще се привържем към Единия, или ще намразим Този същия, Единствения. Защото сме обикнали друг един господар, малък, но хитър, зъл и лукав, узурпирал този „лъскав, но погиващ“ свят.
Как е възможно това? Не знам. Сигурно е въпрос на предлагане, агресивна рекламна кампания, добре отработена стратегия през „годините“. Кой знае? За съжаление, трябва да си признаем като другарите от ляво, че отново сме изгубили „изборите“.
Не се лъжете, приятели. Той не е печелившият кон, колкото и силен, и охранен, и лъскав да е. Той вече е загубил състезанието. Но все
пак трудни са разделите с него. Не иска да ти даде „развод“, нито, „трудовата книжка“, не пуска лесно и душата ти, ако и да си решил да го оставиш. Разбрал си, че те мами и искаш промяна, метаноя и метаморфоза в своя живот, но можеш ли сам? На къде ще поемеш? До къде ще стигнеш сам със свои сили, ако не извикаш за помощ?
Благодарим Ти, Господи, за Сина, Когото Ти изпрати, за смирения образ, Който взе, с Когото успя и да ни изкупиш и оправдаеш, за Светия Дух, Когото ни изпрати, да ни освети и подтикне да тръгнем и да търсим Него. „Истинската светлина, която осветява всеки човек, идеше на света“ ( Йоан 1:9 ).
„И като се молеше, видът на лицето Му се измени и облеклото Му стана бяло и бляскаво“ ( Лука 9:29).
Много неща могат да се видят в тази девета глава на Лука, много книги и спорове, около тази светлина и това преживяване. Само за Исус ли бе това или е възможно и за нас? Нека всеки сам да стигне до своя си извод. Има разбира се и много литература по въпроса.
Едно е явно, сигурно и добро за душата и то е – да се моли. Преображението стана по време на молитва, не в спорове богословски, на симпозиуми и на конференции, просто на чаша кафе. Не. Отговорите на важните въпроси ще намерим пак там, по време на молитва. Но не молитва само от ума, заучена, формална, но и от сърце. Не само по задължение, не породена от проблема и болката, а молитва в задоволство, от присъствието на Светия Дух в нас, около нас, над нас.
Господи, помогни и на нас, както помогна и на слугата ти Йоан Кръстител и Йоан Богослов, Григорий Богослов и Григорий Палама, и на хиляди други древни и не толкова, слаби и верни Твои раби – да свидетелстваме за светлината. Да свидетелстваме с думи и живот и днес, и утре, и до края на живота си, за онази светлина от хълма Тавор и онази от Синай, и за онази от къпината, но най-вече за онази от Голгота.
Да, знам, че има разлика, знам, че има рационализъм и мистицизъм и ни е трудно да отсяваме, че понякога враждуваме излишно, но не Си ли Ти велик, не Ти ли осветяваш пътя и душата ми, не копнеем ли всички за Твоя Дух, както еленът пъхти за водата?! Не видях елена, но чух славея да пее след дъжда тази сутрин. И пееше чудесно!
Господи, дай и на нас да Те прославим с променен живот, с нов образ, подобен на Твоя, да ценим, а да не пропиляваме времето и благодатта, подарени ни така щедро от Теб.
„Защото у Тебе е изворът на живота, в Твоята светлина ще видим светлина“ ( Пс. 39:6 ).
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите