Понеделник, 27.01.2020

Вестник Евангелски

Стих на деня"Затова вие не сте вече странници и пришълци, а сте съграждани на светиите и членове на Божието семейство;" Ефесяни 2:19

OnLine
RSS Facebook Twitter

Учен - изследовател среща Автора на всяко знание

Main Pic
Публикувана: 08.12.2019
Автор: Наталия Станчева
Прочетена: 230
Коментари: 0
На 8 декември хиляди студенти празнуват, в унисон с думите на своя химн: „Gaudemus igitur, juvenes dum sumus“ („Нека да се веселим, докато сме млади“). Какво още може да прави човек, докато е млад? Според псалмиста: „да очиства пътя си, като внимава на себе си, според Божието Слово.“ Това е направила в студентските си години и Розалинд Пикард, понастоящем професор в престижния Масачусетски технологичен институт. Започнала е да чете Библията. Да задава въпроси. Да не спира да търси по-дълбоко знание и да го прилага на практика в служба на хората. Открито и честно тя признава как преди е смятала себе си за твърде умна, за да вярва в Бога, но впоследствие разбира колко глупаво е да гледаш с високомерие най-великия Ум на Вселената, Автора на всяко знание.
 
В ден като днешния нека пожелаем на скъпите ни студенти да познават своя Творец, да не губят дръзновението си, да бъдат будни, отговорни и неуморни. Силата може (и иска!) да бъде с тях!
 
Учен-изследовател от MIT среща Автора на всяко знание
По-долу споделяме свидетелството на Розалинд Пикард, публикувано от „Християнството днес“
 
Още в основното училище поглъщах книга след книга, бях пълна отличничка и си мислех, че това ме прави умна. Вярвах, че на умните хора религия не им трябва. Затова се обявих за атеист, а хората, които вярваха в Бога, подминавах с пренебрежение, смятайки ги за необразовани.
 
В гимназията оглавих отбор за училищни дебати, в който защитавах идеята за еволюция без Бог, уверена, че моят отбор ще спечели, защото „това казва науката“. Когато класът гласува и присъди победата за отбора, подкрепящ Сътворение от Бога, останах втрещена. Повечето хора си нямат ни най-малка представа от наука, казах си – или това е причината, или просто бяха прекалено запленени от най-популярното момиче в класа. Тя имаше басейн в двора си и организираше страхотни купони.
 
По това време работех като детегледачка, за да припечелвам. Едно от любимите ми семейства беше млада двойка: и мъжът (лекар), и жената, бяха изключително ерудирани. Една вечер, след като ми платиха, те ме поканиха на църква. Бях изумена – как толкова начетени хора ще ходят на църква! Когато дойде неделя сутрин, им казах, че ме боли коремът. На следващата седмица отново ме поканиха, ала пак се измъкнах с друго призрачно стомашно неразположение. Колкото повече настояваха, толкова повече се борех да измислям убедителни оправдания. (Опитайте вие да се преструвате на болен пред лекар.)
 
Накрая двойката изпробва различен подход. Казаха ми: „Знаеш ли, ходенето на църква не е най-важното. Важното е в какво вярваш. Чела ли си Библията?“ Реших, че ако искам да съм образован човек, съм длъжна да прочета най-продаваната книга на всички времена. Лекарят ми предложи да започна с Притчи, като всеки ден в продължение на един месец прочитам по една глава. Когато отворих Библията за първи път – беше King James Version (превод от 1611 г.) – очаквах да открия фалшиви чудеса, измислени творения и всевъзможни небивалици. За моя изненада, Притчите бяха пълни с мъдрост. Трябваше да се спирам, докато чета, и да разсъждавам.

Тихомълком си купих съвременен превод, озаглавен The Way, и прочетох цялата Библия. Макар че изобщо не бяха чула реални гласове или нещо подобно, което да оправдае медицинската намеса на невролог, имах странното усещане, че някой ми говори. Чувството беше притеснително, и все пак особено завладяващо. Започнах да се чудя дали действително Бог съществува.
 
Реших отново да прочета Библията, мислейки, че преживяването ми е често срещано при хора, които за първи път имат досег с книгата. Този път се зарекох да отстъпя назад и да чета по-внимателно, с цел по-умело да я развенчая. Също така си обещах да науча повече за произхода на Библията и да изследвам останалите религии. Мислех си, че вероятно моята култура, където повечето хора са християни или евреи, ме кара да намирам християнството за привлекателно.
 
В гимназията ми един обичан учител евреин водеше „свободна програма“, която ми позволи да посветя по един курс всеки семестър на каквото си пожелаех. Изучавах будизма, индуизма и няколко други религиозни системи. Посещавах храмове, синагоги, джамии и други святи места.
 
Повече от всичко друго исках да приключа с този „религиозен“ етап, защото знаех, че не желая религия. Въпреки желанието ми обаче, вътрешно се раздирах. Част от мен все повече искаше да прекарва време с Бога на Библията, но някакъв раздразнен вътрешен глас настояваше, че ще бъда щастлива, когато преодолея този етап и продължа с живота си.
 
Имаше два пасажа, които доста ме притесняваха: Матей 10:33 („Но който се отрече от мен пред хората, и аз ще се отрека от него пред своя Баща в небесата“) и Матей 12:30 („Който не е с мен, е против мен, и който не събира заедно с мен, разпилява.“) Негодувах против този сякаш неприятен ултиматум. Не желаех да вярвам в Бога, ала все пак изпитвах особено чувство за любов и присъствие, които не можех да пренебрегна.
 
Когато бях в първи курс в колежа, възстанових приятелството си с едно момче, с което се бях запознала по време на лятна програма за отличени студенти. Той беше първенец по всичко и беше звезда както на баскетболното поле, така и на футболния терен – никога не бях срещала толкова умен и атлетичен човек. Помагаше ми с трудните домашни по физика и в един момент ме покани в неговата църква. Този път приех с охота.
 
Проповедта провокира доста въпроси. Улових се, че вдигам ръка, докато пастирът говореше, преди да осъзная, че всички други си стоят тихо и кротко. Сръгах приятеля си: „Може ли да задаваме въпроси?“ Той ми каза да си мълча. Как ще се научим, ако не задаваме въпроси? След проповедта се опитах да получа отговори, но хората основно искаха приятелски да си говорят по други теми. Започнах да посещавам неделното училище, защото там учителите ми позволяваха да задавам въпроси. Също продължавах и да чета.
 
Една неделя пастирът говореше за разликата между това да вярваш, че има Бог, и това да Го следваш. Знаех, че Исус твърди, че е „Пътят“ към Бога, но всячески се стараех да избегна всичко свързано с Исус – не можех да не чувам името му с прикаченото определение „чудак, полудица“. Пастирът обаче привлече вниманието ми с въпроса: „Кой е Господ на живота ти?“ Той говореше какво става, когато „ти, едно човешко същество, поставиш себе си на онзи трон“.
 
Бях заинтригувана: Аз бях капитанът на своя кораб, но възможно ли бе Бог действително да желае да ме води? Тръгвайки от тази мисъл, стигнах до по-дълбоко разбиране на това какво означава да имам взаимоотношение с Бога посредством вяра в Исус. Изглеждаше глупаво да се моля за това – в края на краищата, все още изпитвах съмнения относно съществуването на Бога. Но в духа на облога на Паскал, реших да проведа експеримент, вярвайки, че мога да спечеля страшно много, а да загубя твърде малко.
След като се помолих: „Исусе Христе, моля те да бъдеш Господар на живота ми“, моят свят претърпя драматична промяна. Сякаш едно плоско, черно-бяло съществуване внезапно придоби пълната палитра цветове и стана триизмерно. Но не изгубих и частица от стремежа си да търся нови знания. Всъщност, придобих дързост да задавам все по-трудни въпроси за това как е устроен светът. Чувствах радост и свобода – но същевременно и изострено чувство за отговорност и предизвикателство.
 
Някога опитвали ли сте се да сглобите нещо механично и то само донякъде да работи? Може би колелата се въртят, но не гладко. После разбирате, че сте пропуснали някакъв елемент. Когато най-накрая сглобите всичко правилно, то заработва прекрасно. Точно така се чувствах, когато предадох живота си в ръцете на Бога. Мислех си, че е работил добре и преди, но след като бе „ремонтиран“, заработи несравнимо по-добре. Не искам да кажа, че оттогава нищо лошо не ми се е случвало, ни най-малко. Но във всяко нещо, добро или зло, аз разчитам на Божието водителство, утеха и закрила.
 
Днес съм професор в най-елитния престижен университет в моята област (MIT, Масачусетския технологичен институт). Имам невероятни колеги, с чиято помощ превърнах лабораторните си проучвания в продукти, които подобряват качеството на живот, в това число смарт-часовник, който помага на полагащите болнична грижа да спасят живота на страдащите от епилепсия. Работя тясно с хора, чиито живот е поредица от медицински битки, хора, чиито деца не са здрави. Нямам адекватни отговори, с които да обясня цялото им страдание. Но това, което зная, е че има един Бог на неизмеримо величие и любов, който даром предлага взаимоотношение с всеки, който признае греховете си и призове Неговото име.
 
Преди време смятах, че съм твърде умна, за да вярвам в Бога. Сега зная, че съм била арогантен глупак, отнасял се с високомерие към най-великия Ум във вселената - Автора на всяка наука, математика, изкуство и всичко друго съществуващо. Днес ходя смирено, след като съм получила най-незаслужената благодат. Крача с радост, редом до най-изумителния Спътник, за който човек може да си мечтае, изпълнена с копнеж да продължавам да изследвам и да се уча.
 
Повече информация за изобретения от проф. Пикард смарт-часовник можете да откриете тук.
 
Източник: Christianity Today

 

Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg