Християните и корупцията

На 25 август 2018 автобус, превозващ 33 пътници, се занася на пътя край Своге, минава през мантинелата и пада в 20 - метрова пропаст на циментова площадка под път.я В катастрофата загиват 17 души. Оказва се, че скорошния ремонт на пътя, по който се е движело превозното средство, не е извършен качествено, понеже фирма, на която той е бил възложен, е използвала некачествени материали, а отговорните органи са си затворили очите за това. Корупцията убива – съвсем буквално.

Според индекста от 2019 за възприятие на корупцията, съставян от  „Прозрачност без граници", България се оказва на дъното на ЕС. При средно 66 от 100 точки за западна Европа ние имаме едва 42, като оценката пада в сравнение с миналата година. В световната класация България е на 77 място от 180 страни. А според един друг доклад, публикуван през 2018 г., страната ни губи годишно 11 милиарда евро от корупция, което се равнява на 14% от брутния ѝ вътрешен продукт. Цифрите едва ли са изненадващи за българите, но въпреки това звучат стряскащо.

Най-простото определение за корупция е злупотреба с власт за лична изгода. То показва, че корупцията може да е както индивидуална, така и институционална. Тя далеч не винаги е свързана с даване и получаване на веществен подкуп – макар често случаят да е такъв. Корупцията може да се изразява и в ответни услуги или в затваряне на очите за дадено поведение, от което някой извлича полза, както и в нарушаване на демократични стандарти. 

Корупцията вгорчава живота на всички ни без значение дали сме християни или не (Поне в това отношение тя е безпристрастна). По-важният въпрос е какъв трябва да бъде нашият отговор като вярващи хора. Темата вяроятно е безкрайна, но държа да кажа поне три неща, които считам за важни:

Първо, християните не трябва лично да участваме в никаква форма на корупция. Библията е толкова ясна в своето осъждане на даването и приемането на подкупи, извращаване на правосъдието и личното облагодетелстване за чужда сметка, че намирам за излишно да се спирам по-подробно върху развиването на този елемент.

Това обаче не е достатъчно.

Второ, вярващите трябва да започнат да си задават трудните въпроси за християнското ученичество в един по-широк, обществен и политически план. В някои случаи това може да означава да изневерим на своите политически пристрастия (и дори зависимости), търсейки едно по-голямо добро. Макар и написани за американската политическа реалност думите на Майкъл Бърд, публикувани в The Washington Post добре отразяват и нашето положение: “Да следваме Исус, неизбежно ще изисква от нас да отстъпим от дългата си политическа лоялност, да преподредим живота си около ново съзвездие от ценности, формирани от учението на Исус, от Неговия пример, Неговата смърт и възкресение, и Неговото господство над всичко. Следването на Исус не означава да бъдем аполитични, да престанем да се интересуваме от проблемите на управлението – точно обратното всъщност е вярно. Да бъдем последователи на Исус означава да се опитваме да формираме нашите политически ценности, основани върху историята и символите на Самия Исус, според Неговото царство, Неговото учение и според вярата, веднъж завинаги предадена на светиите…Християните не трябва да черпят своите политически убеждения от харизматични идеолози, които или разпалват в тях омраза, или ги плашат с предразсъдъци. Те трябва да се молят и сериозно да размислят за това какво означава да следват Исус в тяхното собствено обкръжение. След това, заедно с църковното си семейство, да търсят това, което е истинно, честно, праведно, любезно и благодатно (Филипяни 4:8) и да се смирят, молейки Бога да им даде мъдрост и смелост да ги търсят (Яков 1:5)” (Цитатът е от статията на Бърд, Jesus isn’t interested in America’s two-party division).

Накрая, Църквата трябва да e в състояние да действа като „инкубатор” на добродетели за обществото (Виж James K. A. Smith. Awaiting the King: Reforming Public Theology. Baker Academic, 2017.). Корупцията, независимо от нейното ниво и място, никога не може да бъде преборена поне в някаква степен без участието на некорумпирани хора. Те трябва да споделят определени морални стандарти и да имат гръбнак да ги живеят на практика, като ги защитават, когато това се наложи. А такива хора не се раждат – те се създават. Църквата би трябвало да бъде източник на такива хора, които след това, следвайки своите разнообразни призвания, да представят ценностите на едно друго Царство и Цар. Това е поне един от начините Църквата да бъде сол и светлина в този свят. Въпросът е ще се окаже ли тя в състояние да направи това.