Събота, 04.07.2020

Вестник Евангелски

Стих на деня"Който върши грях, от дявола е; защото дяволът отначало съгрешава. Затова се яви Божият Син, да съсипе делата на дявола." 1 Йоан 3:8

OnLine
RSS Facebook Twitter

Реформирано богословие - анализ и критична оценка

Main Pic
Публикувана: 25.02.2020
Автор: Петър Наков
Прочетена: 1610
Коментари: 0
И моля се, щото вашата любов все повече и повече да изобилва чрез познание и разбиране на всичко, за да различавате, що е по-добро…” (Филипяни 1:9-10)
 
Предвид засиления интерес на евангелските християни от последните няколко години към богословието на Реформацията, познато по-късно като реформирано богословие и издадената „нова” литература, съдържаща богатство от реформаторски идеи, искам да предложа на вниманието ви този кратък анализ на въпросното богословие. Всъщност това разсъждение върху генезиса и спецификата на реформираното богословие изобщо няма претенцията за цялостност и изчерпателност относно уникалния феномен, наречен Реформация и постулираните от нея идеи. По-скоро статията представлява опит за обективна преценка на едно важно и интересно направление в богословието, известно под името „реформирано”.
 
Реформацията с представителните ѝ фигури Мартин Лутер /1483-1546/ и Еразъм Ротердамски /1466-1536/ започва през 16-и век. В Европа времето от 14-и до 17-и век се характеризира с подчертано засилен „акцент върху индивида и неговата лична свобода”. От голяма философска стойност е да се забележи това отличително преместване в метафизичен план от всеобщото към единичното:
 
„В противовес на всеобщото все по-голяма значимост добива единичното и преди всичко отделният човек и неговата свобода.”
Във философски план „старата” метафизика се преобразува, като пренасочва фокуса си от„строго „йерархично построена подредба на действителността „в реда Бог, природа, човек/ към „едно схващане, където всичко стои хомогенно едно до друго” /”хомогенно” от гръцки означава „еднороден”; противопоставя се на „хетерогенен” – „разнороден”/.  Новата метафизика, родена от философията на Ренесанса, заменя традиционната представа за света с център Бог, каквато е била Средновековната, със значимостта на индивида, неговите убеждения и начин на живот. Така епохата 14-17 век става емблематична с изострения фокус върху индивида и личността. С други думи, „в сферата на ценностите и убежденията това означава, че за своите решения отделният човек все повече разчита на себе си”, на вярата си и опита си. Ето как можем да обобщим радикалните преобразувания, извършени в мисленето от това време:
 
Не само във философията, но и в теологията с нарастваща настойчивост се поставя въпросът за сигурността на човешкото знание. Лутер и Реформацията са силно повлияни от него. В този феномен се отразява онова, което се изказва чрез израза: „преход от битието към съзнанието”.
 
И така в настъпилия „преход от битието към съзнанието” се появява и Реформацията! След като се запознаем с историческия и мисловен контекст на Реформацията, можем да преминем към анализиране на богословието ѝ, защото то се поражда в забележителна историческа и философска среда с конкретни мисловни нагласи. Елементът на хомогенност се разкрива ясно в петте основни богословски въпроса, повдигнати от Реформацията, които по-късно стават основни в реформираната богословска система. Те са : само вяра, само благодат, само писанието, само Исус Христос, само на Бог слава  - едно цяло кредо с пет подчасти.
 
Отличителна черта на този тип мислене е събиране на всичко в една точка. Принципът на хомогенност подпомага „разпилените” части да се поставят и да стоят в една точка. Стремежът на личността е да се постигне сигурно познание!  Богословската система на Реформацията изхожда от субекта като основа за подредба на другите въпроси на вярата в едно цяло. Ето как изглежда нашият пъзел. Рамката съставлява солидният фундамент на индивида и свободата му да отсъжда. По-малките парчета са различните въпроси: вяра, благодат, спасение, писания, Исус Христос, църква, призвание, предопределение и т.н. Така картината на пъзела се изгражда в едно цяло – богословската система /реформираното богословие/.
 
Следващ мотив, отграничаващ реформираното богословие, е мотивът на подобряването. Това е богословска система, която търси подобряване или обновяване на вярата. Ключовите термини тук са „по-добро”, „по-ново”, които често са използвани от реформаторите. Въпросът е: как индивидът да подобри или обнови вярата си? Това е богословска система, която претендира да е по-добра от старата, и оттук по-истинна. Защото крайната цел е човек да се убеди в истината.
 
Ще се опитам да направя критична преценка на тази богословска система. Целта ми е да разгранича положителните и отрицателни страни на това богословие от християнска перспектива! Подчертаната силна характеристика на реформираното богословие е засиленият екзистенциален характер. Извеждане на преден план личностното, личността, която вярва. Уникалното в това  богословие е, че поставя за изходна точка личната нужда на човека! Индивидът е в центъра, не  в периферията на диспута относно вярата в Бога. Личността, която е обезпокоена за самата себе си. Себеизмъчване за мен самия  и от мен самия. Изпъква една особена себегрижа на душата за самата себе си. Неслучайно главният въпрос тук е: Как да се спася? В този смисъл реформираното богословие е очевидно хуманистично /човешкият индивид е на фокус, уважена е ценността му и правото да се спаси/. Личността трябва сама, само да вярва, само да уповава на Исус Христос, само да изследва писанието, само да разчита на благодатта Божия за да се спаси. Прицелната точка е вярващия да успокои душата си и да бъде уверен във взаимоотношенията си с Бога без чужди, външни опекуни /традиция, семейство, църква/.
 
Със силният си акцент на личността като опорна точка, това богословие се противопоставя на естественото богословие с неговия наблег на природата (естественото богословие взема за изходна позиция природата или творението като средство за познаването на Бога/. При Лутеровата вяра личността не се протяга навън, но се вглежда в самата себе си за да познае Бога или да разпознае нуждата си от Него /разбира се при реформаторите вярата идва от Бога и писанието/. Оттук реформираното богословие подчертава значимостта на личността пред Бога. Душевното терзание на индивида е оправдано, защото той е грешен. Неизличимо болен той се нуждае от внимание и лекарство.
 
Друга положителна черта е правилното наблягане върху отговорността на личността за вярата й. Бог натоварва отделният индивид с лична вяра и той поема трудният път на посвещение и предаване себе си всекидневно на волята Божия.
 
Първата и критична слабост на реформираното богословие е свързано с изходната му точка – личността. То е склонно да преувеличи акцента си върху личността или индивида. Опасността тук е изпадане в индивидуализъм, който измества истинският фокус. Тук искам да отбележа, че при Лутер не се наблюдава такова залитане. Надценява личността в способността й сама да вярва като я откъсва от другите /общността, традицията, авторитетите/. В този аспект проличава силната реакция на реформаторите към установените авторитети (крайният индивидуализъм и неодобрението на църковните институции – Католическа църква, Православна е силна слабост на съвременните протестанти). По тази начин тази богословска система страда от едностранчивост по въпросите на вярата.
 
Богословската система на реформацията прекалено накланя везните към само вяра за сметка на разума /и изпада във фидеизъм – приема, че познанието на християнската истина става само чрез вяра, без разум/ Само вяра, ами дела? Само писанието за сметка на по-широк кръг източници на познание /тезата: „писанието като единствен епистемологичен източник”  е проблематична, защото всеки тълкувател е заинтересуван според Гадамер;  т.е. самите автори на библията носят своите собствени системи от знания и предразсъдъци от една страна, и интерпретатора от друга; интерпретацията винаги е субективна).
 
С прекаления си наблег на греховността на човека реформаторът пренебрегва всякаква възможност последният да познава с разума си. Вярно е, че човекът е паднал духовно и разума му е помрачен от греха, но това не означава, че той не може да прави истинни преценки с разсъдъка си или да взима морални решения. Реформираното богословие правилно признава ефектите на греха върху интелекта, но не трябва да се бърза и да се отписва другият с думите: „Той не вижда нещата като мен.” „Той е напълно сляп!” Проблемът с това е, че такова отношение „възпрепятства човек да не отдава внимание на думите, отношенията и вярванията на другите”, които не са съвсем сляпи!
 
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg