„Всеки път когато ядете този хляб и пиете тази чаша, възвестявате смъртта на Господ, докато дойде Той“
На Велики четвъртък християните се събират, за да възпоменат това, което им е било предадено. Павел напомня на своите читатели за традицията, която е приел за последната нощ на Исус с Неговите ученици. Приемайки я, той на свой ред я предава на Коринтската църква, читателите, до които той пише.
Той говори за предаването на една ранна и безценна традиция: паметта за последната вечеря на Исус (1 Коринтяи 11:23–26).
Действията на Исус от тази нощ са погребани в паметта на последователите Му. Той изговорил странни, незабравими думи, предвещаващи собствената Му смърт. И първите свидетели предали на Павел тези спомени.
Павел не пази тези спомени като скрито съкровище за себе си. Той протяга ръцете си и ги предава – като разказва историята.
Началото на историята съдържа една игра на думи, която е изгубена в много български преводи, които казват „в нощта, в която беше предаден“. Това е подвеждащ превод. Павел никога не споменава историята за предаването на Исус от Юда. Той има наум нещо друго: не предаването на Исус от някой човешки агент, а по-скоро Божието действие на предаване Исус на смърт.
Павел описва Божието действие с точно същия глагол, с който опива и предаването на традицията по-рано в същото изречение. Така, да преведем буквално: „Понеже аз от Господа приех това, което ви ѝ предадох: че Господ Исус в нощта, в която беше предаден взе хляб…“
Така, когато си спомняме какво е било предадено, ние ще си спомняме не само думите, предадени от традицията, ще помним и Самия Исус като един, Който е бил предаден – предаден от Бога заради нас. Павел пише в осмата глава на Посланието към римляните: „Който не пожали собствения Си Син, но Го предаде заради всички ни, как няма да ни подари заедно с Него всичко?“ (Римляни 8:23).
Това е, което сме призовани да помним.
Помненето е подривна общностна дейност в една епоха, която ни подтиква да се носим постоянно по течащото променящо се настояще, забравяйки историята, забравяйки миналото. Но Павел ни напомня: Исус ни подтиква да разчупваме хляба и да споделяме чашата като едно дело на припомняне – припомняне на собствената Му смърт.
Неговите думи и действия напомнят за древната израелска пасхална традиция. В центъра на Изход 12, в наставленията за Пасхата, Бог наставлява Мойсей: „Това ще ви бъде ден за възпоменание. Ще го празнувате като празник на Господа. През всичките си поколения ще го пазите като заповед.“
Когато Израел празнува пасхалната нощ, година след година, какво си спомнят те? Спомнят си, че Бог си е спомнил страданието им и ги е освободил. И така по подобен начин, когато си припомняме нощта, в която Исус е бил предаден, за да бъде разчупен, ние си спомняме Божието тайнствено действие на избавление, Божието спомняне на самите нас в нашата история на робство, за да ни освободи.
Но защо Павел напомня на коринтяните историята за нощта, когато Бог предава Исус заради нас? И защо самите ние си припомняме тази история до ден днешен?
Павел не пише просто, за да настави коринтяните относно евхаристийното богословие като цяло. Той засяга конкретен пастирски проблем в новата Коринтска църква. Той припомня историята за последната вечеря на Исус в един текст, в който смъмря своите читатели заради това, че са се превърнали в една разделена и караща се общност, общност, в която богатите членове унижавали по-бедните и ги оставяли гладни и жадни дори когато църквата се събирала за обща вечеря. И така, отбелязва той с тъжна ирония, „когато се събирате заедно, вие всъщност не ядете Господната трапеза.“
Как било възможно по-богатите и привилегировани коринтяни да смятат, че е оправдано да се делят по статус и да изяждат всичката по-добра храна и вино, оставяйки малко за останалите? Отговорът: те просто следвали обичайните социални практики на своето време и култура. Ако това ни изглежда странно, можем да помислим за момент за нашите собствени социални практики: помислете например за по-богатите пътници в първа класа в самолета, отпиващи шампанско и ядещи топла вечеря, докато останалите пътници получават кока кола и соленки. Както и да се е стигнало до това, някои коринтяни се хвалели със своя статус и засрамвали останалите.
Това е причината Павел да поиска от тях да преосмислят своите егоистични и свадливи действия, спомняйки си нощта, в която Исус е бил предаден. Думите и действията на Исус през онази нощ показват, че Той на практика предавал Себе Си на смърт заради нас, предавал се като разчупен хляб, за да бъде изяден от нас в един нов празник, който да обедини всички.
Така Павел припомня тази възпоменателна традиция и добавя собствения си съдържателен коментар като обобщение на нейното значение: „Всеки път когато ядете този хляб и пиете тази чаша, възвестявате смъртта на Господа, докато дойде Той.“ Споделянето на хляба и виното само по себе си е възвестяване. Ако ние наистина споделяме един с друг, ние показваме себераздаването на Господа. Ние показваме какво означава да предадем.
Вечерята, която ние споделяме е една изиграна притча – подобно на Исусовите действия на сваляне на дрехите и измиване краката на учениците. Този, който направил човечеството от земна пръст, сега коленичи, съблечен гол пред нас с една мокра кърпа, за да измие пръстта от краката ни. Това е, което прогласява този ден. Това си припомняме ние. И това въплъщава общото ни ядене.
Затова без повече вражда и съперничество, без повече подтискане на бедните и слабите, без повече амнезия за нощта когато Исус е бил предаден, ако си спомняме смъртта на Исус, ние ще живеем в новия завет с отговорна благодарност за Господната щедрост, предавайки живота си и щедро споделяйки със своите братя и сестри.
Когато си припомняме смъртта на Господа, ние изведнъж виждаме, че Исусовото действие на умиването на краката, подобно на Неговата себеизпразваща се смърт на кръста, попадат във фокуса като едно откровение на истинския Божий характер. Бог предава Себе Си на нас и за нас. И така хлябът и виното, които ние споделяме тази вечер ни приканват да си спомним – и да предадем себе си.
Правейки това, ние вярно прогласяваме смъртта на Господа, докато дойде Той.
Превод: Радостин Марчев
Източник: ABC Net
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите