Източникът на власт и свобода за църквата

Различните форми на църковна организация и служене оказват въздействие върху отношенията църква–държава. Организационната форма на църквата може да придобие собствен живот, когато вместо общение от Святия Дух започне да налага клишетата на светски модел институция. Институционализирането на църквата се превръща в спънка за Евангелието и формата става по-важна от личността на Спасителя и Неговото послание. Когато в църквата напредне процесът на бюрократизация, признаването на църквата от светската държавна бюрокрация става важен източник на себеидентичност и авторитет. Поръчението “Идете и проповядвайте!” се заменя от “Вземете и се регистрирайте!” При тези условия, за да се почувства църквата разпозната и одобрена от държавната власт, тя трябва да отстъпи на държавата част от своята свобода и инициатива. В Стария завет пророците се занимаваха с идолопоклонството на еврейския народ и отвръщането му от Закона на живия Бог. Идолопоклонство съществува и днес, в епохата на новозаветната църква. Днешната ситуация със свободата на съвестта ме кара да мисля, че християнската общност в България продължава да почита държавния идол като важен източник на авторитет за своята вяра и мисия За много вярващи признанието от държавните органи все още е равносилно на правото да вярваш в Господа и да вършиш делата Му. Разбирането, че само регистрираната църква е “законна”, е стандарт сред християните. Това съм установил в многобройните си контакти с евангелски вярващи и техните лидери. Същевременно има достатъчно конституционни и международни норми в България, които гарантират свободата на всеки да вярва и да се сдружава с други вярващи без намесата на държавата и без никаква регистрация от държавен орган. Тези норми са нови за хората и те трудно се доверяват. А държавният контрол е стар познайник на всички. Свободата и идолопоклонството са противоположни категории. Любовта към институционалността в българския бит и в църквата спъват разбирането за авторитета, даден на християните от Исус Христос. Държавата не може да оторизира християнската вяра и християнската мисия. Естествено, християните трябва да са образцови граждани и да изпълняват закона, да се молят за властите и да улесняват дейността им. Това задължение на вярващите в никакъв случай не дава правомощия на държавата да издава наредби и постановления по въпросите на вярата и мисията на църквата. Такива наредби идват само от Господа и това, което Той ни е открил в Библията. Те са ясни – отидете и проповядвайте Благата вест за това, че Исус Христос е Спасителят! Всяка държавна дейност, насочена към спъването на тази наредба от Бога, е... незаконна! Това разбиране, естествено, би предизвикало реакции и спорове. Но ако Бог е източник на властта на светските управници (Римляни 13), а точно Той заповядва на последователите Си да проповядват Христос, нима Той противоречи Сам на Себе Си? Нима дава власт на управниците да забраняват проповядването на Христос, когато Той сам заповядва проповядването на Христос като най-висша ценност? Оттук става ясно, че всяка претенция за ограничаване свободата на религия на църквата от страна на властите не произтича от Бога, а от злоупотреба с властта, дадена от Него. В Деяния 4 и 5 апостолите писаха, че трябва да се покоряваме на властите (I Петрово 2:13–17), но игнорираха заповедта на управниците да спрат да проповядват за Исус! За да има истинска религиозна свобода в България, са нужни две неща. Българската евангелска общност трябва да се отърси от неправилното разбиране за правата на държавата да се меси във вярата, поклонението към Бога и църковния живот. Християните трябва да излязат от позицията на пасивно изчакване и съобразяване със законодателството и да осъзнаят, че свободата на съвестта и на религия не е опасност за държавните интереси, но е от голяма полза. За да станат това, църквата трябва да обикне Исус и Словото Му повече от държавата и да излезе от привидното затишие във взаимоотношенията си с нея. Нека не се залъгваме – държавният апетит за контрол към съвестта и дейността на християните може да изригне неочаквано, както това стана с Православната църква през юли тази година.