Денят на Реформацията

Като един от най-важните процеси в историята на Българското възраждане се развива борбата на българското общество за създаване на независима национална църква. Един слабо известен и недостатъчно изследван епизод от събитията, свързани с борбата за суверенна българска църква, е дейността и помощта на протестантските мисионери. А тя не е малка. Трети април 1860 г. остава в националното ни съзнание като Българския Великден. На този ден при тържествената великденска служба в Цариград Иларион Макариополски провъзгласява независимостта на Българската православна църква. Тази решителна стъпка на българските духовни водачи предизвиква яростна реакция от страна на Цариградската патриаршия. Тя се обръща към Високата порта с искане Иларион Макариополски и всички, свързани с акцията, да бъдат заточени. Протестантските мисионери на Балканите съчувстват на усилията за църковна независимост. През ноември 1860 г. д-р Елаяс Ригс няколкократно настоява пред американския пълномощен министър в Цариград, Дж. Уилямс, да се застъпи пред Високата порта в защита на българската кауза. Посланик Уилямс поема ангажимент заедно със своя британски колега Х. Бауър да предприемат общи действия в защита на Макариополски и българските православни водачи. Практически на този етап протестантите се явяват единственият външен фактор, симпатизиращ на българската кауза. Към Евангелския съюз в Цариград е отправена молба за преговори с крайна цел присъединяването на Българската православна църква като самостоятелна част към Евангелския църковен съюз. Тодор Ст. Бурмов, Никола П. Тъпчилещов и д-р Захари Струмски са излъчени като представители на българското църковноправославно движение. От страна на мисионерите е излъчен комитет за преговорите в състав д-р Мюлинген, п-р Сахаджян и д-р Е. Ригс. Двете страни изпитват истински симпатии помежду си. В отхвърлянето на фанариотското господство мисионерите припознават реформаторски дух, а българите искрено ценят независимата и безкористна позиция на мисионерите. В резултат на преговорите е изготвен меморандум, подписан от епископите, свещениците и членове на Православната ни църква, изпратен от Евангелския съюз до посланиците на протестантските държави в Цариград – Великобритания, САЩ, Холандия, Швеция, Дания и Норвегия. В десет точки се описват историята на борбата за самостоятелна българска църква, обхватът и справедливостта на исканията за такава и се призовава за общи действия в защита на една новосъздадена българска независима църква, подслонена в Съюза на евангелските църкви. Но съчувствието на протестантските мисионери се разминава с политическите стратегии на правителствата на протестантските страни. Въпреки изказаните симпатии към българската църковна кауза конкретни политически действия от страна на протестантските държави пред Високата порта през есента и зимата 1860 г. не са предприети. Протестантските мисионери изпращат петицията си и до Централния евангелски съюз в Лондон, чието ръководство незабавно я публикува, а председателят му К. Ърдли изготвя изложение до британския външен министър Дж. Ръсел. Но и тези усилия на мисионерите остават без политически последствия. Междувременно натискът върху българските водачи на движението достига връхната си точка. На 24.02.1861 г. цариградският патриарх Йоаким II свиква църковен събор и отнема епископския сан на българските владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Отправено е искане до султана за заточаването им. Отново на страната на православните ни владици са само протестантските мисионери. На застъпничеството им за живота на тримата откликват британският, пруският и датският посланик и заточението временно е избегнато. Православните ни дейци са готови да сключат договор с Евангелския алианс, който да ги обяви за част от протестантския милиет. В него виждат един формален акт, обезпечаващ независимостта на Българската православна църква. Феномени в протестантството като Англиканската църква, която запазва обредност и е държавна, и държавните лутерански църкви с известна налична обрядност помагат за обща визия. Но протестантските мисионери на Балканите идват от свободните методистки, съборни и презвитериански църкви. И държат на основната формулировка в договора, която гласи: “Светото писание на Стария и Новия завет е единственото правило на вяра и дела.” Православните ни водачи не се решават на изповядване единствено авторитета на Светото писание и съюзът не се сключва. Препятствие се превръща фундаментът на протестантството – позоваването единствено на Библията като валиден авторитет, от който произлизат протестантските лична и социална етика и морал, двигатели на обществено-политическото и икономическо развитие на Запад. Борбата за независима Българска православна църква продължава още десетилетие – до издаването на официален ферман за признаването й от Високата порта. Протестантските мисионери всъщност са били на прага на изключителен успех на своята дейност сред българите – формално целият български народ би станал част от протестантското вероизповедание, вероятно със своя църква от типа на Англиканската или държавнолутеранските. Добро решение би бил общ съюз от автономни църкви. Но само номинален резултат не отговарял на ценностите на мисионерите. Православните представители не се решават на окончателна реформа – постигане не само на църковна независимост, а на реформация в богословски и църковноинституционален аспект. Евангелските църковни дейци виждат преди всичко смисъл в основните учения на протестантската реформаторска кауза за християнската вяра и живот и не са готови на компромис. Но не спират с подкрепата си и подпомагат усилието на православните българи за независима църква паралелно на мисионерската грижа за обособилите се и разрастващите се протестантски църкви. И до днес остава открит историческият въпрос, с какво съдбата на българския народ, неговото национално, културно, икономическо и политическо развитие биха били различни през последните 145 години, ако през онези драматични събития православните църковни водачи бяха взели друго решение. Едно разумно решение днес за сближаване и сътрудничество, за търсене в междуцърковен диалог на библейско-богословско общото и преодоляването на исторически възникналите разлики ще даде отговор за следващите 145 години. За църквите и обществото, за духовните, икономическите и политическите процеси у нас. За българската реформация.