Въведение към старославянските преводи на Библията - 3

Впоследствие Вайс публикува изследвания за приоритетността на Мариянския кодекс и запазването на примитивния старославянски текст в него. Той обръща внимание на факта, че по-късният богомилски MSS на Николай запазва по-старите западни варианти. Вайс поддържа хипотезата, че преводът на Кирил и Методий е направен от византийски MSS, които са били използвани по тяхно време съвместно с превизантийски MSS от вероятен палестински произход. През 1943 г. Йосиф Швегел публикува изследване на славянския ТР, представен в литургичната форма на евангелията. Швегел прави опит да покаже, че текстът на ТР, издаден в Москва през 1905 г., се придържа към текстовете от H-тип (египетско-александрийски). Това би следвало да допринесе за значително различие от старославянския (глаголическия) текст, който в много пасажи е зависим от палестино-кесарийски поправки. Предположенията на Швегел в тази насока са крайно недостатъчни. По-вероятна е хипотезата, че старославянските MSS са повлияни от латински и готски ръкописи. Още през 1853 г. филологът Сафарик прави предположение за връзката между латинската Вулга и старославянските преводи на Новия завет. През 1925 г. Погорелов също представя нови, но недостатъчни доказателства. Най-вероятно е, че преводът на Кирил и Методий включва няколко латинизми, но не е директно повлиян от Вулгата. Всъщност, твърдения за зависимост между старославянски и западни MSS не липсват. През 1942 г. хърватският учен Хам дори претендира, че преводът KJV е правен на базата на старославянски текстове – твърдение, което не успява да докаже. Истината е, че дори при съществуването на първоначална зависимост мултиплицирането на славянски MSS добавя своя принос върху развитието на техния текст. Хърватските славянски текстове съдържат известни остатъци от зависимост към текста на Вулгата, но те не са достатъчни, за да послужат като доказателства. Неминуемо славянските преводи на Балканите търпят хармонизация с официалния гръцки текст на Византийската църква. Различни са само богомилските текстове, които запазват архаичния тон и лексика, но дори и при тях синтаксисът е силно елинизиран. Тази динамика оказва влияние върху почти всички славянски преводи. Дори когато английски и американски мисионери през 18. в. работят върху нов превод на Библията на български, старославянският текст остава централен. Неофит Рилски превежда от църковнославянския служебен, като го съгласува с новогръцкия превод на Иларион, а не с KJV, което личи от елементарно сравнение. Вследствие Цариградският превод остава с източнославянски оттенък. Това важи за всеки български текст на Библията до 1924 г., а и за много по-късни ревизии.