Мисията на Кирил и Методий

Поредицата не цели ексклузивното разглеждане на славянски ръкописи, но поради тяхната важност за превода на българската Библия е нужно да се разгледат аспекти от основополагащото начало – мисията на братята Кирил и Методий, която съдържа редица парадокси. Първият парадокс: мисията на Кирил и Методий е явно неуспешна, но последствията й оставят успешна следа върху световната история. Още от самото начало е явно, че шансът за успех на мисията в Моравия е малък. Въпреки че солунските братя са икуменически настроени, те остават византийци, навлизащи в територия, администрирана почти цял век от франкски свещеници. Като византийски пратеници тяхната мисия е обречена в момента, в който решават да не се съобразяват с папските принципи, действащи в Моравия и Панония. Това се случва, когато предлагат славянският език да се използва в богослуженията и латинската меса да се пее на славянски. Тук трябва да зададем въпроса: откъде идва мотивацията у двама византийски свещеници (обучени във византийски школи и според византийски богословски принципи) да изграждат вярата си не на гръцки, а на славянски език? Дали (въпреки византийското си образование) са се чувствали повече славяни, отколкото гърци? Случайно ли е, че успехът на мисията започва едва когато тя е в изгнание в България, където се преидентифицира със славянския си произход и наследство? Това води до втория парадокс на мисията – нейния ненасилствен характер, който я прави една от малкото късни християнски мисии, използвали такава методология. Мотивацията на Кирил и Методий за преднамерена езикова толерантност е учудваща, като се има предвид, че от времето на Александър Велики гръцкият културен империализъм се основава на процеса на лингвистична унификация чрез въвеждане на гръцкия език. Неминуемо образованието на Кирил и Методий стратегически е разглеждало другоезичните култури като варварски. Към това са се прибавили и неизбежните езикови бариери при превеждане на Библията от гръцки на базата на ограничена граматика и току-що родена славянска писменост. Въпреки това тяхната езикова толерантност остава непроменима и става главната двигателна сила за успеха на мисията. Това води до третия парадокс: огромното литературно и езиково богатство, което мисията на Кирил и Методий оставя. Резултатът се ражда от напрежението при съпоставянето на славянския език с не толкова сложния гръцки, използван в Евангелията. Последицата от това напрежение би могла да бъде като тази в коптската традиция, която заимства гърцизми и се остава те да диктуват и променят езика й. Вместо това мисията на Кирил и Методий запазва славянския език и служи като катализатор на неговото по-нататъшно развитие. Преводачите на славянски създават свои динамични еквиваленти, превеждащи гръцката стилистика. Не е случайно, че славянските лекционери на Кирил (който широко използва тези новаторски елементи) се считат за езикови шедьоври. Славянските преводи на Библията (с които разполагаме днес) в никакъв случай не са перфектни. Принципите, използвани при тяхното създаване, са многократно модифицирани чрез налагането на изключения от приетите граматически правила, а често остават и напълно неразгадани за съвременните изследователи. Тяхното използване за по-късни български преводи (като Цариградското издание на Библията) създава проблематика, която често е неразрешима. Въпреки това и въпреки своята парадоксалност мисията на Кирил и Методий, довела до съществуването на тези преводи, остава в световната история като културна революция, която запазва славянския език, оставя безценно литературно наследство и служи като основа за нови културни развития и динамики. Тя е поредното доказателство, че преводът на Библията на говоримия език на народите води до духовно съживление и културно възраждане в национален мащаб.