Остромировото евангелие

Един от шедьоврите на славянската писменост, достигнали до нас, е Остромировото евангелие. Считано за най-стария запазен руски ръкопис, то е многократно изследвано и интерпретирано. Съхранява се в Петербургската библиотека и за първи път е издадено от А. Востоков през 1843 г. Преписът е изготвен за болярина Остромир, приближен на киевския княз Ярослав. Автор на преписа е дякон Григорий, работил в Новгород около 1056 г. Бележка на последния лист на Евангелието подробно информира, че изготвянето на ръкописа е отнело повече от половин година – от 21 октомври 1056 г. до 12 май 1057 г. На първата страница е написано, че това е "Евангелие софейское апракос", което обяснява, че ръкописът е бил дарен от Остромир на Софийската катедрала в Новогород. Кодексът е изготвен от бял пергамент, с богато включени в него елементи на художествено оформление, което свидетелства за развитието на книжовността в древна Русия. Книга трета съдържа илюстрации на Йоан, Лука и Марко, придружени от майсторски набор от калиграфии. През 1701 г. ръкописът е включен в имуществения опис на една от църквите на московския Кремъл. През 1720 г. Петър I разпорежда да се състави пълен списък на съхраняваните в църкви и манастири древни ръкописи. Във връзка с указа същата година Остромировото евангелие е пренесено в Петербург. През 1805 г. е описано сред вещите на императрица Екатерина II, след което Александър I разпорежда да се предаде в отдела за ръкописи към Публичната библиотека, където остава и до днес. Каталогизирането на Остромировото евангелие в Императорската публична библиотека поставя началото на неговото всестранно изучаване както като палеографски и лингвистичен документ, така и като културен паметник с особено историческо значение. Най-известното изследване на текста е на А. Востоков, който през 1820 г. публикува „Рассуждение о славянском языке”, включващо бележки по Остромировото евангелие, а през 1843 г. публикува пълно издание на текста с граматически коментар и словоуказател. Според изследването Остромировото евангелие е написано около 70 години след приемането на християнството в Русия. Явно е, че този текст, както и Изборникът на Светослав са преписи на старобългарски кирилски оригинали, което потвърждава кирилицата като основа за създаването на староруския и на старосръбския книжовен език.