Църквата на 21. век: Постмодерни предпоставки, промени и последствия

Динамиките в българското петдесятно движение днес диктуват появата на църковни и обществени процеси, формиращи една нова социална култура. В нейния контекст вечните въпроси за човешкото съществуване и смисъла на човешкия живот отдавна не са просто лична теория или мироглед. Те са пренесени на националната сцена на България от няколкостотин на вид малки евангелски църкви с теология, изградена на базата на пуритански убеждения за библейска святост и пълен Божествен контрол чрез свръхестествената намеса на Святия Дух в човешката история. Тези верски общества остават единственият реално активен морален стълб на държавата, формиращ културен антипод на духовния упадък и деморализацията на обществото. Произлизаща от контекста на библейските ценности, тяхната антикултура предизвиква, мотивира и безкомпромисно изисква християнски морал във всяка сфера на живота – от личната съвест до политическата сцена. Тази антикултура се превръща в социална парадигма срещу постмодерната секуларизация и посткомунистическия манталитет на анархичен атеизъм, деморализиращи политическия, икономическия и социалния аспект на живота и обезценяващи смисъла на човешкото съществуване в България днес. Безспорно е, че щом над 90% от българските евангелисти изповядват петдесятнохаризматична теология, тяхното богословско, еклезиално и чисто обществено-културно развитие ще продължава да оказва историческо влияние в България. Но какво е бъдещето на това петдесятно движение и какво следва от неговите динамики на развитие? Вече повече от десетилетие евангелските църкви са в предходна криза, произлизаща най-вече от духовните им корени. Тези процеси не са само негативни. Те систематично преустройват евангелското движение с изискване за актуална активност и историческа адекватност. За да продължи да бъде духовна алтернатива и в 21. век, българският евангелизъм и в частност българското петдесятно движение ще претърпят следните промени: 1. От сгради към тяло е динамика, която възстановява първоначалния библейски модел на новозаветната църква като жив организъм на Тялото Христово, а не механично построена структура с централизиран сграден фонд, ограничаващ действията й. Сгради ще има, но те никога не биха могли да заменят истинския фокус на църквата – спасението на безсмъртни човешки души. Изгубването на този фокус на служение би довел църквата до пагубна демобилизация и пълна изолация от нуждаещия се от посланието за спасението свят. В началото на 21. век мястото на църквата не е в офиса, а на жетвата. 2. От амвони към хора е промяна на самата парадигма на служение. Когато църквата стане шоу представление, за което се продават билети, тя престава да принадлежи на Бога. Времето на солопроповедниците с многобройни титли, заобиколени от постоянен антураж, отдавна е отминало. Време е за възстановяването на свещеничеството на всеки вярващ като част от едно единно църковно тяло, ръководено от Святия Дух в служение, явно потвърдено от Слово, знамения и духовни дарби, изразяващи авторитет и помазание, извиращи от живот на святост. 3. От расизъм към реабилитация е процес за възстановяване на етническата сила на църквата. Етническото деление никога не е било част от служението на Христос и затова културната асимилация е неприсъща за църквата. Нужна е реална парадигма за мултиетническа интеграция, гарантираща служение, което достига всеки език и култура. 4. От елитаризъм към егалитарианизъм е динамика, която гарантира правото на всеки мъж или жена да отговори по съвест на библейския повик за служение, който е получил/а от Бога, независимо от човешки мандат или организационна политика. Това е и естествената защита на църквата срещу всяка алтернативна сексуална ориентация, която се стреми да внедри себе си под прикритието на фалшив плурализъм. 5. От скрити грехове към библейска святост е вътрешният стремеж на всеки човек да намери себе си чист пред Бога. Църквата трябва да бъде еталон за социалната и културната динамика, които гарантират контекст, в който животът на святост заема позицията на обществен стандарт за политика, бизнес, мислене, вяра и живот. 6. От човешки способности към свръхестествена сила е начинът, по който Бог потвърждава истинското служение. Модернизмът предпочита интелектуално знание и технически прогрес. Постмодернизмът ги поставя под съмнение. Истинската църква отговаря и на двете чрез свръхестественото водителство и сила на Святия Дух. 7. От бедност към просперитет е освобождаване от икономическата дилема, с която църквата се бори. Тя не цели удобна сигурност или почивка, а физически снабдява за духовна работа. 8. От ескейпизъм към социална ангажираност е политическият мандат на църквата, който, без да отрича ескатологическите й убеждения, я поставя в центъра на историческите събития. Там църквата става създава алтернатива за социално пространство, в което тя говори за безгласните и се застъпва за безсилните. 9. От централизирано към контекстуализирано богословие формулира вярата на църквата не в политически или културен център, а в периферията на църковната организация, където църквата се допира до света и където служението й е най-нужно. 10. От магнетизъм към мисия е резултатът от контекстуализираното богословие. Църквата престава да се стреми да бъде център, който привлича невярващите и започва своя път към хората на един погиващ свят по примера на Missio Dei. 11. От книга към медия не е просто постмодерна динамика. Тя връща църквата към нейното първоначално свидетелство за Христос, потвърдено не толкова от точността на буквата, а от Духа, Който го доказва с чудеса и знамения. 12. От безразличие и безверие към вяра, изразена в дела на праведност, ясно посочени от Словото като пост, молитва и милостиня. 13. От братоубийство към братолюбие е единственият начин, по който църквата ще продължи да съществува и изпълнява своята мисия. Днес в България има над 1200 църкви. Повече от половината от тях са започнати при църковно разделение. Нито една разделена църква през последните 16 години не се е обединила отново. Братоубийственото братоделение трябва да спре. Време е за единство и братолюбие.