Новозаветни текстове

Едно задълбочено изследване на произхода и предаването на новозаветния текст неминуемо достига до въпроса, колко и какви части от текста са достигнали до нас днес? Имайки предвид малкото на брой ръкописни грешки, поправки и текстови вариации, може да се заключи, че новозаветният текст като цяло е бил достатъчно добре запазен, за да може да предаде основното си послание. На базата на познатите днес новозаветни ръкописи учените са съгласни, че 7/8 от новозаветния текст е абсолютно сигурен. Дори с минимални текстови вариации, първоначалното значение на останалата част е известно или, дори ако не е, вариациите не променят съществено значението на дадения пасаж. За труд, който е толкова стар и толкова разпространен, текстът на Новия завет, познат днес, е достатъчно добър. Никой от известните – древни или съвременни – целенасочени опити да се промени или унищожи първоначалното значение на текста не е успял. Въпреки дълговековното предаване и преписване на новозаветните ръкописи информацията, запазена в тях, е теологически кохерентна. Въпреки това различни вариации допринасят за създаването на богословски и лингвистични спорове, които, дори и да не засягат никои от доктрините на църквата, са все пак важни. Новият завет е достигнал до нас в четири основни текстови форми: 1. старогръцки ръкописи; 2. древни преводи; и 3. цитати от древни автори, използващи текста на Новия завет. Последните са често фрагментирани, тъй като целят използването на малки части от текста, които са в синхрон с дадена теза или апология. Въпреки това те представляват богат източник, тъй като едно голямо мнозинство древни автори използват текста на Новия завет. Техните цитати не са винаги акуратни, но могат да бъдат датирани с определена точност, което от своя страна помага за установяване хронологичната история на промените, вариациите и интерпретациите на текста. Древните преводи на Новия завет, наричани още версии, са интересни при наблюдаване на мултикултурното предаване на текста и неговото послание. Но в много от случаите преводачите са имали за цел да предадат значението на текста, а не да запазят оригиналната му лингвистична структура. Това прави проследяването на използваните оригинални текстове почти невъзможно, както е в случая със старославянските преводи на Новия завет. Единствен цялостен източник остават старогръцките ръкописи, запазени до наше време. Най-старите измежду тях датират от 2. век, най-късните – около 15. век, с падането на Константинопол (1453 г.) и първото печатно издание на гръцкия Нов завет (1516 г.). Съществуват малко повече от 3000 гръцки ръкописа на Новия завет. Около 90% от тях са писани в минускул, а останалите са унициални и папируси. Новозаветните папируси датират между 2.–8. век. Обозначават се с латинската буква P и номер, определящ възрастта и реда на намирането им. Днес са познати около 100 новозаветни папируса. Между тях P13, P45, P46, P47, P66, P72, P74, и P75 са с най-голямо значение. Унициалните ръкописи са написани върху кожен носител, в същия шрифт и период като папирусите. Те са използвани между 3.–11. век. Някои от най-запазените унициални ръкописи са по-стари от повечето новозаветни папируси. Първоначално са обозначавани с главни латински букви (A, B, C, D), но тъй като са намерени над 300 унициални ръкописа, става нужно да се използват букви от гръцката и от еврейската азбука. По-късно се налага опростяване на обозначителната система и днес този вид ръкописи са приели цифрова система на наименуване, като даденият номер е предшестван от нула (A е познат като 02, B – като 03, и т.н.). Въпреки това по-известните ръкописи все още се наричат с познатите им имена (например Codex Vaticanus B или 03). Останалите новозаветни ръкописи са минускулните (9.–15. век). Константинополските монаси (под ръководството на книжовника Теодор) разпространяват стила изключително бързо и с лекота. Най-ранният познат MSS, използващ минускул, е Четвероевангелие, писано в Константинопол през 835 г. Броят на познатите днес е около 2850. За обозначаването им се използва цифрова система за наименуване. Ръкописите, използващи минускул, се класифицират в четири групи: * Codices Vetustissimi – 9. век и първата половина на 10. век; * Codices Vetusti – от средата на 10. век до средата на 13. век; * Codices Recentiores – от средата на 13. век до средата на 15. век; * Codices Novelli – произведени след откритието на пресата на Гутенберг. Четвъртата група новозаветни текстове се наричат лекционери – книги или списък на текстове от Писанията, които се четат в църковна служба. След 3.–4. век е разпространена и практиката за прочитане на даден библейски текст в определен ден или празник от годината. По-късно избрани пасажи се събират в отделни книги, познати като Профетологион (с текст от пророческите книги), Евангелариум (с текст от Евангелията) и Апостолос (с текст от книгата Деяния). Тази група ръкописи не е особено добре изследвана, но въпреки това може да се предположи, че подредбата на текста с цел визуално улеснение е достатъчен фрагментарен фактор, който както при преводните версии би затруднил установяването на оригиналните източници, а с това и достоверността на изследвания текст.