Семейства и типове новозаветни текстове

Локалните новозаветни текстове (текстове, преписвани и използвани в определена географска област) се развиват в ранната църковна история във или около големите антични центрове, като Антиохия, Александрия, Рим, Картаген, Константинопол. Нови преписи са били нужни за използване в новосъздадените църкви и този процес обуславя нуждата от постоянно преписване на ръкописите и тяхното последователно разпространяване, а с това и появата на множество текстови вариации, придружаващи тези процеси. Характеристиките на един локален текст са по-трудно идентифицирани, когато той е повлиян от други външни варианти. В ранните ръкописи обаче се забелязва тенденция към развиване и запазване на определен локален тип вместо безразборно компилиране на различни групи от текстове. Днес учените идентифицират различни типове текстове, запазени под формата на новозаветни ръкописи, чрез сравнение между техните характерни четения и цитати от църковните отци. Наличните новозаветни текстове се класифицират по произход в четири основни групи, наричани семейства или текстови типове: александрийски (неутрален), западен, кесарийски и византийски. Александрийски (неутрален) текст Александрийският текст, наричан от Уескот и Хорт неутрален, обикновено се счита за най-верния препис, запазил характеристиките на оригиналния текст. Този препис е аскетично кратък или в повечето случаи вариантите, които предлага, са по-кратки от тези на други преписи. При него липсва граматическа и стилистична полировка, характерна за византийските преписи. В началото за главните текстови свидетели се смятат само Сodex Vaticanus (B) and Сodex Sinaiticus. Но новооткритите Бодмер-папируси (най-вече P66 и P75, преписвани в края на 2. век) дават доказателство, че александрийският текстов тип е съществувал като архитип още в началото на 2. век. Сахидските и бохарски версии също съдържат типични александрийски варианти. Западен текст Западният текст, разпространен в Италия, Гаул (Галия), Северна Африка и дори Египет, може да бъде проследен до средата на 2. век. Използван е от Маркион, Тациян, Ириней, Тертулиян и Киприян. Към него спада египетският папирус P38 (300 г.) и P48 (края на 3. век). Най-важните гръцки преписи от западен текстов тип са Сodex Bezae (D) (5.–6. век, съдържащ Евангелията и Деяния на апостолите), Сodex Claromontanus (D) (6. век, съдържащ Павловите послания) и Сodex Washingtonianus (W) (съдържащ Марк 1:1–5:30 от края на 4. век). Главната характеристика на западните текстове е готовността за перифразиране. Думи, фрази и дори цели изречения са свободно променяни, изпускани или прибавяни. Този процес понякога цели хармонизация между използваните варианти, а в други – включването на материали от апокрифи или традиционни текстове. По тази причина новозаветните преписи от западен тип често са по-дълги от останалите. Ето защо е изненадващо, че множество западни варианти изпускат края на Евангелието от Лука и няколко други места, които присъстват дори в аскетичните варианти на александрийските преписи. Въпреки че в края на 19. век някои учени предпочитат тези съкратени варианти като по-автентични, Уескот и Хорт ги наричат „западни неинтерполации” (букв. невключвания). На базата на Бодмер-папирусите много учени днес считат тези варианти като ненужни отклонения от оригиналния текст. Проблемът по използването им е очевиден, особено при Деяния на апостолите, която книга в западния текстов тип е 10% по-дълга. Кесарийски текстове Кесарийските преписи, които възникват в Египет, са пренесени в Кесария от Ориген, където са използвани от Евсевий и др. От Кесария са пренесени в Ерусалим, където са използвани от Кирил и арменската диаспора в града. Вероятно арменски мисионери пренасят текста в Грузия, където повлиява на грузинската версия и на унциален гръцки ръкопис от 9. век, известен като Сodex Koridethi (Q). В последствие промените в кесарийските преписи са многобройни. Предполага се, че те са смесица от източен текстов оригинал от около 3. век с характерни западни и александрийски варианти. Забелязва се стремеж към елегантност в стила на изразяване, което е характерно за византийските текстове. Подобни текстове са запазени до днес. Техният произход е антиохийски. Това са старосирийски преписи, включващи синаитски Евангелия и цитати в трудовете на Афраат и Ефрем. Византийски текстове Византийските текстове, наричани още сирийски (Уескот и Хорт), коине (Вон Соден), еклезиални (Лейк) и антиохийски (Роупс) са между най-късните новозаветни текстови семейства. Характеризират се с яснота и пълнота на изразяване. Множество грешки от предишни ръкописи са поправени, а определени езикови трудности са представени алтернативно. Конфронтиращи се източници са представени като обобщаващ вариант (конфлация), който хармонизира различните четения. Крайният текст е завършен в Антиохия Сирийска и пренесен в Константинопол, откъдето е преписван и разпращан по цялата Византийска империя. Той е най-добре представен от Сodex Alexandrinus (съдържащ Евангелията, Деянията на апостолите, Посланията и Откровението), по-късните унциални ръкописи и огромен брой минускулни ръкописи. Ето защо с малки изключения на ръкописи, запазващи ранния текст, от 6.–7. век до пресата на Гутенберг (1445–1456) византийският текст е считан за авторитарен, заради което е и широко разпространяван. Именно византийският текст става основа на първите печатни издания на гръцкия Нов завет. За нещастие византийският текст, с който ранните издатели работят, е късна вариация, съдържаща множество грешки, неточности, което от своя страна води до множество от текстовите проблеми, които остават неразрешими и до днес.