Новозаветният канон

Всеки от авторите на новозаветните книги е повлиян от Святия Дух. В по- голямата си част обаче новозаветните книги са достигнали до нас не поединично, а събрани в сборници по определени правила, които се наричат канон. Това са книгите, които са приети от църквата като достоверни.

Щом Святият Дух е вдъхновил написването на книгите, би било разумно да се предположи, че техният подбор в едно издание е станал също под Неговото водителство. Формирането на новозаветния канон съвсем не е безпроблемен процес. Например по-късните послания, като Яков, Юда и Книгата Откровение, за дълго време остават изключени от канона. Същевременно книги като посланията на Варнава и Пастира, включени в Синайския кодекс, посланията на Климент, включени в Александрийския кодекс, днес не са част от общоприетия канон.

Думата “канон” има шумерски произход, но в семитските езици е придобила значението на тръстика или пръчка за измерване на разстояние. Гръцкото използване на думата “канон” има преносно значение на правило, мерило, стандарт. Формирането на новозаветния канон започва около 2. век. Канонизирането на новозаветните книги е трудно, защото написването им отнема половин век, през който църквата е гонена отвън и разделяна от лъжеучители отвътре. Първият списък на новозаветни книги е изготвен от Маркион (140 г.), който по ирония на съдбата е гностик, отлъчен от църквата. С подобна канонична структура е известният Мураториев фрагмент, датиращ около 2. век и публикуван в Италия през 1740 г. от кардинал Муратори.

Предполага се, че почти веднага след написването на Евангелието според Йоан четирите Евангелия са обединени в един сборник, наричан Евангелието. Такъв е сборникът, споменат около 115 г. от Игнатий. Около 150 г. Тациан прави и първата хармония на Евангелията, известна като “Диатесарон” (dia tesseron букв. чрез четирите). Хармонията съдържа 2769 стиха вместо оригиналните 3780 на четирите Евангелия.

Първият синопсис на Евангелията е съставен от Амоний Александрийски (220 г.). Евсевий използва синопсиса на Амоний, за да създаде своите канони, известни като Таблиците на Евсевий. Той подрежда текста в десет таблици, една от които съдържа пасажи, присъстващи само в едно от Евангелията. Другите девет таблици съдържат по една от възможните комбинации на три от Евангелията (напр. Матей, Марк и Лука или Матей, Лука и Йоан и т.н.). Евсевий споменава като общоприети всички книги на Новия завет без Яков, Юда, II Петрово и II и III Йоаново и Откровението, защото не приема идеята за Милениума.

Събирането на четирите Евангелия в един том разделя написаното от Лука на две части – Евангелието според Лука и Деяния на апостолите. Вероятно това е предизвикало добавки към края на Лука и началото на Деянията. Заради връзката с Евангелието според Лука Книгата Деяния заема важно място в новозаветния канон, въпреки че Марикон я отхвърля като неканонична.

Корпус Паулинум, или Павловите послания, са събрани по същото време, в което се сформира и Четириевангелието. Посланията се обозначават с думата “апостолос” и добавка на името на съответната аудитория, а Книгата Деяния е прибавена към Съборните послания (Петър, Яков, Йоан и Юда).

Игнатий и Поликарп свидетелстват за общото приемане на Павловите послания в църквата. Ориген споменава Евангелията, Деянията, тринайсет Павлови послания, I Петрово, I Йоаново и Откровението като общопризнати. През 367 г. Атанасий записва двадесет и седемте книги на Новия завет като канонически. Йероним и Августин потвърждават този избор и в Западната църква.

Два общоцърковни събора също потвърждават каноничността на новозаветните книги: Хипо (393 г.) и Картаген (397 г.). Но Новозаветните книги не са канонизирани според това, дали са споменати или не от даден църковен автор или група от автори. Решаващият фактор е по-скоро тяхното доктринално значение за църквата. Включването на новозаветните книги в единен канон не им дава някакъв специален статус или авторитет, а потвърждава факта, че те са приети в църквата като боговдъхновени и използвани за богослужебна литература.