P64: Магдаленският папирус

Магдаленският папирус е закупен в Луксор, Египет, през 1901 г. от пр. Чарлз Б. Хулит (1863–1908). Хулит определя текста като части от Евангелието според Матей 26:23 и 26:31 и ги предоставя на Оксфорд, където са каталогизирани като Папирус Магдален гръцки 17. Грегори-Аланд каталогизират с по-известното му наименование P64. Фрагментите са публикувани от Колин Робъртс през 1953 г., който определя датата на написване около 200 г. Това е първата реконструкция на шестте страни на ръкописа.

Фрагментите са изписани с двуколонен текст от двете страни, което показва, че са били част от кодекс, а не свитък. През 1956 г. се установява, че фрагментите P64 и P67 вероятно са принадлежали на един и същ кодекс. P67 се пази в Барселона и съдържа Матей 3:9, 15; 5:20–22, 25–28.

Известна е и друга прилика, като папирус P4, който се пази в Националната библиотека на Франция в Париж. P4 датира от 2. век и съдържа фрагменти от Лука 1:58–59; 1:62–2:1, 6–7; 3:8; 4:2, 29–32, 34–35; 5:3–8; 5:30; 6:16. Текстът на P4 се счита за протоалександрийски. Обикновено се предполага, че трите групи фрагменти – P64, P67 и P4,  са принадлежали към един и същ кодекс.

През 1994 г. Карстън Тийд претендира за по-ранна дата на ръкописа. Статията му се появява в „Zeitschrift für Papyrologie und Epigraphik” през 1995 г., а през 1996 г. заедно с Матю Дънкън написват „Папирусът на Исус”, издадена от „Weidenfeld&Nicolson”, Лондон. На базата на използвания ръкописен почерк Тийд твърди, че P64 е писан или през, или по-рано от 66 г. Това става причина за широка дискусия, но общият консенсус сред учените отхвърля твърдението, за да се съгласи с по-късна дата на ръкописа – около 200 г. Причини за неприемането на ранната дата са характеристики на ръкописа като използването на  nomina sacra и съкращения, чието използване свидетелства за една доста развита (разбирай по-късна) християнска култура.