Размисли върху един футболен мач (Или: Как "прилагаме" Бог в живота си)

Отминаха емоциите от последната победа на българския национален отбор по футбол. България победи с 3:0 Словения, но няма да коментирам головете, тактиката на отборите или какъв е шансът на България да участва на европейското първенство.

Не знам колко от вас са се заслушали в коментара на спортните журналисти от Канал 1, но ако сте го направили, сигурно сте обърнали внимание на някои изрази, които намесват и Бог.

Още преди края на мача коментаторът Петър Василев “изтърси” реплики от сорта на: “дано Господ да помогне”, “и това е било писано да преживеем”, “на силните и съдбата помага”. Тези думи ми напомнят и за “култовия” израз: “Господ е българин”. Ако и вие като мен често гледате футбол по телевизията, ще сте разбрали, че българските журналисти редовно използват Бог в своите спортни коментари. Винаги, когато стане напечено и българският отбор не може да спечели, се “призовава Господ да помогне”, или поне за малко “Господ да е българин”.

Мисля си, че не само коментаторите постъпват така. Не само те призовават Бог, едва чак когато запари под краката, едва чак, когато Бербатов има възможност за гол.

Не се ли сещаме и ние понякога за Бог чак, когато ножът опре в кокала… Чак когато лекарите вдигнат ръце  от нас… Чак когато всичките ни връзки и приятелства са изпробвани и не успеят да помогнат… Чак когато загубим работата си, развалим отношенията си с близките, почувстваме се самотни, или ни останат броени минути живот…

Кога всъщност се сещаме за Бог? Кога най-често отправяме молитви към Него? Кога започваме да Го търсим?

Оказва се, че Бог е нашият последен изход. Той е нашата златна резерва.

Използваме Го все едно е някакво духче от вълшебна лампа на приказен герой. Викаме към Него. Плачем пред Него, когато сме наранени, самотни, разочаровани, отхвърлени, болни, в затруднение. Сещаме се за Него, чак когато имаме нужда някой да ни спасява, да ни вади от калта.

Не казвам, че е неправилно да викаме към Бог в трудност, но нека си представим следната ситуация. Имате познат, който се нарича ваш приятел. Често казва, че държи на вас, но ви търси единствено, когато има нужда от нещо, когато ще има полза от вас. Търси ви само когато има нужда от рамо, на което да поплаче. Когато има нужда от пари назаем. Когато има нужда от вниманието ви. Как се чувствате с такъв приятел? Използва ви? Как се чувства Бог с приятели като нас?

Преди време чух една радио-водеща да казва, че да говориш на Бог – това е молитва, но да чуваш (да Го слушаш) – това е шизофрения (лудост). Знам, звучи богохулно, но нека се замислим не постъпваме ли и ние точно така.

Какъв бог търсим? Такъв, който да командваме, а той да ни слуша, т.е., който е по-слаб от нас? Или такъв, Който нищо и никой не може да събори? Такъв, Чието отношение към нас не зависи от времето навън, от скока в цените на петрола, от войната в Ирак?...

Нуждаем се не от дървен бог, който мълчи, когато съгрешаваме и не може да ни посочи пътя, когато сме се изгубили.

Нуждаем се от Някой, Който ни познава, понеже е създал и най-малкия детайл в нас. Нуждаем се от Някой, Който държи на обещанията Си и Чието Слово се изпълнява. Някой, Който може да усмири и най-силната буря в живота ни. Някой, Който може да изцери и най-нелечимата болест. Някой, Който може да възстанови и най-разядените взаимоотношения. Някой, Който може да изпълнява мечти. Някой, Който може да прощава грехове.

Нуждаем се от Бог! Нуждаем се от Този, Който е дал живота Си за нас.

 “Аз Съм добрият Пастир; добрият Пастир живота си дава за овцете.” (Йоан 10:11)