Методистката мисия в навечерието на Освобождението на България

Историята на създаването на първите български протестантски църкви в Банско, Меричлери и Ямбол показва, че ключово значение за успеха на евангелското дело има непринуденото ангажиране на българите в изграждането на първите църковни общности. На север от Стара планина в българските земи, където отговорна за благовестието е мисията на Методисткатa епископална църква, процесът на установяване на евангелски български църкви е значително по-бавен.

Първата църква, плод на работата на методистката мисия, е в град Тулча. Там още през 1860 г. Флокен успява да обърне към методизма група молокани (разпространено в Русия неконформистко християнско движение през 19. век). Впоследствие в същия град е създадена методистка община и сред немскоезичното население. Първите българи обаче са спечелени от Албърт Лонг по време на неговото пребиваване във Велико Търново, а впоследствие и от Претиман в Шумен. При установяване на методистките мисионерски станции в българските градове, а впоследствие и при разгръщането на просветна дейност около тях се сформира общност от български последователи.

След оттеглянето на Лонг и Претиман в Цариград усилията им са продължени от Гавраил Илиев, който се заселва в Свищов. След кратък престой там той привлича последователи, като използва всяка възможност да пътува и проповядва и в други населени места.

През 1865 г. методисткият епископ Томпсън посещава методистката мисия и придружен от Лонг, пътува до Тулча и Свищов. Към момента на това посещение Гавраил Илиев вече служи на група от 15 души, които посещават неговите събрания. Насърчен от успеха в Тулча и Свищов, епископ Томпсън обещава да изпрати нови трима проповедници за Търново, Шумен и Русе, но до такова разгръщане на дейността така и не се стига.

През 1870 г. Флокен оставил свой заместник от средите на руските методисти в Тулча и заминал на евангелизаторска работа в Русе. Агресивното и враждебно отношение на част от русенци принудило Флокен да замине за Америка през 1871 г. През 1872 г. Лонг предприел нова обиколка в Северна България и констатирал разрастване на работата в Руската методистка църква в Тулча и в ръководеното от Гавраил Илиев събрание в Свищов.

През 1874 г. Флокен се завръща в Русе и започва богословски курсове. Сред посещаващите курса бил Стефан Генчев от Ловеч. Впоследствие той е изпратен да проповядва в Ловеч, а Гавраил Кръстев се премества от Свищов в Плевен. Това е и първото разрастване на методисткото служение. Част от завършилите курса в Русе започнали служение като пътуващи книжари.

Същата година България била посетена от Харис – новия методистки епископ, отговорен за мисията, а след това посещение били изпратени за постоянно пастор Лансбъри в Свищов и пастор Чалис в Русе. Съпругата на последния била лекарка и нейното безкористно служение на русенци стопило много от пречките пред благовестието в града.

През 1876 г. в Русе се състояла първата годишна конференция на Методистката църква в България. Към този момент методистки служения сред българите били започнати в Свищов, Русе, Ловеч, Плевен, Орхание (дн. Ботевград), Видин и Лом, както и в солиден брой по-малки селища (напр. с. Айдемир, Силистренско, и др.). Редом с методистките мисионери служели българите Г. Илиев, Н. Войнов, Й. Цветков, Т. Начев, Т. Николов, Й. Джумалиев. Въпреки сериозното разпространение на служението и внушителните помощни дейности, като откриването на училища, броят на спечелените за евангелската вяра българи от методистката мисия бил сравнително малък – общо към този момент около 100 души.

Причините за това са няколко. На първо място, методистките мисионери са далече по-слабо ангажирани с евангелизаторска дейност в сравнение с мисионерите в Южна България. Практически успехът на мисията е плод на постоянството на Флокен и Гавраил Илиев, подкрепяни от д-р Лонг от голяма дистанция. Мисията хвърля огромни усилия в просветителска и благотворителна дейност, но това не увлича българите в евангелската общност. Тук вероятно дава своето отражение по-консервативната йерархична структура на църквата за разлика от конгрешанските църкви в Южна България, където самата същност на църквата е в самоуправлението на българските евангелски общини. Докато евангелските църкви в Южна България избират своите ръководства, колективно взимат важните решения и са увлечени активно в изграждането на общността, методистите на север в голяма степен остават в сянката на инициативите на официалните църковни служители. Методистките мисионери в много по-малка степен успяват да ангажират българите в църковния живот и макар самите мисионери да бъдат благодетели на мнозина, Методистката църква в значително по-слаба степен от Конгрешанската предразполага българите да се приобщят към нея. Една огромна част от българите, докоснали се до евангелското благовестие и станали причастни на служението на методистките мисионери, никога не правят решителната крачка да се присъединят към Методистката църква.