Вторник, 23.04.2024
Модерно стана в началото на 21. век в България да се говори за Реформация. Приближаването на приема ни в ЕС внесе постепенно и Деня на Реформацията, 31 октомври, като важен европейски празник и събитие не само за евангелските църкви, а за цялата европейска и западна цивилизация. Църковна реформация. За друга не се говори толкова много. Въпреки че една целокупна, по подобие на европейската, би променила много – от метрополията през проблемите с духовната криза до борбата с мафията. Това, което за други държави е вече историческо наследство, за България все още предстои. Със сигурност.
В контекста на въпроса за съвременната българска църковна реформация информираният наблюдател веднага забелязва няколко категорични недоразумения, които съпътстват този процес. Пример е херменевтичният конфликт около изясняването на редица богословски категории и дори отричането на „свободната воля” – тенденция в някои богословски и църковни кръгове. Тук се измества историческото значение на Реформацията, стига се и до разминаване с действителността. Въпреки че Мартин Лютер оставя в наследство своята защита за „поробената воля”, това съвсем не е официалната позиция на реформаторите. Истинският ум зад немската Реформация е най-близкият приятел на Лютер – евангелският богослов и реформатор Филип Меланхтон. Меланхтон подробно защитава позицията за „свободната воля” в първото систематично богословие на реформираната мисъл „Loci Communes” и в Аугсбургската изповед на вярата. Лютер не само не възразява на изданието, но подкрепя позицията на Меланхтон. По-късно последователите на Лютер се подписват под Аугсбургската изповед на вярата единодушно. Всъщност опозицията на Лютер срещу „свободната воля” е формативна и се дължи най-вече на нетърпимостта му към Еразъм Ротердамски, който пръв дефинира погрешно свободата на волята като „избор на благодат”. Лютер не стои срещу термина „свободна човешка воля”, а както изяснява Меланхтон, реформаторите се противопоставят на спасението без благодат, което прокламира Еразъм.
Принципно категорията „поробена воля” влиза в богословска дискусия и търси приложимост едва по-късно, през започналата вече Реформация и в постреформационните процеси, поради нуждата от налагане на обществено правило за гражданско управление. Тоест категорията „поробена воля” не засяга просто богословската доктрина на реформиращите се църкви в Европа, а преди всичко конфликта между управляващи и граждани и промените в общества и структури. Ето защо „поробената воля” не може да бъде поставяна като категория сред първите принципи на реформистката мисъл.
Понятието не присъства и в българското протестантство, където принципите на свободната воля са изконни и са били прилагани от всички евангелски мисионери от началото на 19. век и през Възраждането. Като резултат в българската протестантска история няма църкви, основани на принципа на „поробената човешка воля”. Ако такива в България се създават век по-късно, то те не са резултат на вътрешни закономерности и исторически динамики в българския протестантизъм, а на богословски сепаратизъм, на уклони към краен калвинизъм, неприсъщ на българския протестантизъм по принцип, а и на мажоритарното протестантство в света изобщо. Тази категория в калвинистичното разбиране е напълно непозната и на православните традиции. Тя има своите дълбоки корени в католицизма, с който Калвин не скъсва в своето богословие напълно. За разлика от другия швейцарски реформатор Цвингли и от германеца Меланхтон. Двамата реформатори са две имена от плеядата велики богослови, които застъпват спасението по Божия благодат и избора на тази дадена на човеците от Бога в Христа благодат чрез свободна воля. Отхвърлянето на спасението, нежеланието да се приеме Христос се осъществява също чрез собствено свободно, волево решение и човек носи отговорността си за това решение, за свободния си избор, на който има право, е тезата на Меланхтон и преобладаващите реформатори в немско- и англоезичния свят.
Всъщност интерпретации на Реформацията през призмата на несполучливи концепции, каквато се явява например конструктивизмът като крайно и сепаратистко учение, са неиздържани и нямат място в българския църковен и обществен контекст на дебата за реформация. Реално въпросите за реформационните механизми, модел и манталитет остават неотговорени от подобни сепаратистки и ретроградни интерпретации като конструктивизма – както за религиозните среди в България, така и за българското общество като цяло.
Механизъм на Реформацията
Класическият механизъм на Реформацията е динамично движение, което променя църковната структура, присъстваща до момента като филиал за упражняване на властта на дадена деноминация, централизирана в държавата. Движението е различно от структурата и богословието на дадената доминираща деноминация и цели, първо, освобождаване от тази власт, и второ – духовна еманципация. По тази дефиниция не е странно тогава, защо, бивайки чисто църковен процес, Реформацията приема бързо социално-политическа форма. Историческият пример са реформите на вкоренената в обществените структури Римокатолическа църква в Германия (Мартин Лютер) и Чехия (Ян Хус). Подобен пример има и в България. Той се нарича борба за независима Българска църква. Този процес е подкрепен от българските протестанти, от английските и американски мисии, но не е доведен докрай поради историческите обстоятелства около Освобождението ни и поради разминаване в разбирането за църковна структура и богословски аспекти на двете деноминации – православие и протестантизъм.
Същевременно, ако Реформацията е просто механично поправяне или структурно реконструиране, то кои са обществата, които един такъв процес би засегнал в България? Кой кого би следвало да реформира? Класическият пример протестанти против католици явно не е адекватен за България – и двете деноминации са религиозни малцинства. Протестанти срещу православни? Малко вероятно, защото във втората по големина християнска деноминация у нас след православието преобладаващите протестанти в България в своята идентичност са петдесятни християни, което от богословска гледна точка ги прави по-източни, отколкото западни в богословието си и по-близки до православието, отколкото католицизма. Протестанти срещу протестанти би било абсурден „реформационен” модел. Това би била нова форма на контрареформация. Тогава остава възможността нехристиянски срещу християнски религиозни групи – вид джихад у нас? Недопустимо.
Ясно е, че чисто механична реформация на религията в България е неприложима. Тогава кой е приложимият модел? Нуждата е тази, която определя целта и средствата, и тази нужда за България не е нужда от външна, формално конструирана, пренесена механично Реформация. Нуждата е от поправката на нещо развалено, което някога е функционирало – от трансформация вътре в християнина, в гражданина, в трите клона на църквите като сродни общества, и оттук до реформи в цялото общество. Страдащо вече две поколения от духовна криза и криза на идентичността.
Модел на Реформация
Какъв е отговорът на един модел на Реформацията от 16. век на проблеми в обществото ни, в което липсват морален и обществен стандарт, но изобилстват предразсъдъци и крайно консервативни концепции? В което общество броят на изоставените и малтретираните деца расте реципрочно на растежа на разводите, в което намаляват браковете, но се увеличават браковете на малолетни в социално слаби групи, в което нараства неграмотността, нараства зависимостта от наркотични вещества, наблюдава се реставрация на идеологиите на неонацизма и комунизма? Какъв успех би имала днес в България една чисто църковна динамика, възникнала в общество, основано и движено или от феодалноцърковни принципи, или от постмодерен хаос – защото всъщност това е поляризацията, посред която българинът е принуден да оцелява?
За съжаление забравя се, че моделът на истинската Реформация е бил процес на завръщане към парадигмата на Ранната църква. Това е моделът, който е основан на автентичните библейски, трансцендентни принципи на християнската вяра. Именно такъв адекватен модел е нужен за църквите у нас, за да се положи акцентът не толкова върху структурно-формалната църковна промяна, а върху вътрешната духовна трансформация. Такава Реформация може да бъде оприличена на пътуване, което променя и трансформира едно цяло поколение, генерирайки нова, вътрешна мотивация на вяра и живот. Фокусът на това пътуване не е толкова върху неговата дестинация – тя се явява второстепенна категория. Неговият по-важен резултат е не толкова просто стигането до целта, а самото време на пътуването към крайната цел, т.е. процесите, чрез които се извършва промяната. Трансформиране не само на фактори и структури, а на самия манталитет в процеса на достигане на целта.
Манталитет на Реформация
Като парадигма Реформацията започва много по-дълбоко от структурните промени в дадена църковна организация. Същността на истинската Реформация е вътрешна трансформация в сърцето на индивида, която го води до нов социален манталитет. Новият манталитет на личността увеличава потенциала и способностите на индивид и групи индивиди, така че те да могат да трансформиратат и реформират средата си.
Мартин Лютер пише в ранното си богословие за „несътворената благодат” или за благодат, която съществува сама по себе си и която трансформира човешкото сърце по Божието сърце. Ефектът от тази радикално трансформираща индивида благодат според св. Августин Блажени и младия Лютер е, че сърцето възлюбва Бога над всичко друго заради самия Бог. И оттук е способно да обича ближния си.
Такова разбиране е нужно и днес в България – не просто за да има структурна промяна в църквата, а за да може християнската вяра да има живи наследници. И да бъде това, което е за съвременните българи. Едно поколение, което е принудено да живее в криза, да замества мистичното, тайнственото и свръхестественото у Бога с идеологическите сурогати на атеизма и античовешки идеи, да не разчита на Божията любов и грижа, а на окултизъм. Общество, изправено пред деформирана, агресивна, антагонистична на всичко християнско секуларизация, е обречено. Реформацията, от която има нужда в България днес, не е промяна само на мисленето на пастори, свещеници и епископи, а трансформиране на манталитета на поколение българи, които не знаят почти нищо за християнската вяра и църквите, едно поколение, израстващо в сепаратизъм и самота. Но трансформация на манталитета, на светогледа може да бъде постигната само когато погледът към индивида и обществото минава през призмата на личната вяра в Бог и Божието Слово. Такова явление в началото на 21. век предвид процесите на упадък в обществото ни би предизвикало обществено-културна революция. Това би била нужната и автентична българска Реформация.
23.04
12 убити и десетки ранени християни в Конго
23.04
Израел празнува Пасха с молитва за страдащите заложници
23.04
Двама християнски служители нападнати с мечове в Индия
23.04
Дарби и плод на Светия Дух - има ли разлика
22.04
Евангелските християни в Аржентина със свой национален празник
21.12
Библейски стихове за пожелания по случай Рождество Христово
18.06
Бени Хин разкри истинската причина за своя развод
15.03
Китай изгони десетки южнокорейски мисионери
06.03
Защо Бог допуска болка в живота ни?
23.06
Слуги на клеветата
04.07
Право на отговор
02.12
Кралицата призова църквата на Англия да се справи с гей браковете
18.06
Бени Хин разкри истинската причина за своя развод
26.06
Всичко ли трябва да копираме от западното общество?
07.09
Твърде много мюсюлмани идват в Европа, според бившият архиепископ на Кентърбъри Джордж Кери
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите