За какво живеем

За какво друго живеем, ако не за да си улесняваме взаимно живота.

Не знам кой е формулирал за първи път тази мисъл, но знам, че Библията говори често за взаимоотношенията между хората. Факт е, че Бог е отделил много място из страниците на Словото, в които е записано как трябва да се държим помежду си. В Новия завет са използвани 60 пъти изразите “взаимно” и „един към друг”. Тези стихове ни учат, че трябва да бъдем предани един към друг (Рим. 12:10), да се грижим един за друг (І Коринт. 12:25), да си служим взаимно (Гал. 5:13), да си прощаваме взаимно (Кол. 3:13)… Бог държи на добрите взаимоотношения между хората. Бог държи да се ценим.

Да цениш хората, означава да ги изслушваш, да ги разбираш и да посрещаш нуждите им.

Мисълта звучи добре, но е трудно постижима. Не е лесно да поддържаш добри взаимоотношения с околните. Изисква много усилия да бъдеш предан, да се грижиш, да служиш и да прощаваш.

Има неща, които правят това още по-трудно. Едното е, че всички ние малко или много се държим, говорим и мислим все едно сме център на вселената. Тази философия се нарича солипсизъм. Това е вярата, че ти си единственият, който съществува в действителност. Всички останали са просто продукт на въображението ти. Ако престанеш да съществуваш, вселената също ще престане да съществува. Истината е, че във всеки от нас има нещо, което поражда преувеличено чувство за важността ни. То иска да е центърът на нещата. То иска да му се ръкопляска, да го почитат, да го величаят. То се нарича Его. Егоизмът е нещо, което силно пречи на взаимоотношенията ни.

Преди време един приятел ми изпрати писмо, в което говореше за това. Иска ми се да цитирам няколко реда:

“... Знам, че когато Бог казва, че обича всички, повечето хора не се впечатляват от посланието на любов, което Той остави на кръста. Всеки от нас иска да е специален. Всеки! Радваме се за успехите на другите, желаем доброто на приятелите си, молим се Бог да им помага, но повечето от нас се интересуват за собственото си добро. Кажете ми, че не е истина…Кажете ми, когато гледате обща снимка, на която ви има и вас, кого търсите първо? Къде първо ви се спира погледът? Не е на човека с голямата усмивка, не е на този с рошавата коса… Гледате как сте излезли вие… Когато гледате списък с хората, приети в университета, кое име първо търсите? На човека, с когото сте се готвили за изпитите? Името на най-добрия ви приятел? В повечето случаи търсим себе си…

Понякога обичаме другите, защото те ни обичат! Показваме уважение към хората, които уважават нас. Молим се за хората, които се молят за нас!...”

Под “егоизъм” в Тълковния речник е записано: “Поставяне на личните интереси над тези на другите.”

Известен писател казва, че егоизъм е не да живееш, както ти искаш, а да караш другите да живеят, както ти искаш.

А друг е определил егоиста като човек, обичащ себе си повече, отколкото другите егоисти.

Всички ние в някаква степен имаме проблеми с егоизма. Още Адам страдаше от него и го прояви, като хвърли вината върху Εва и Бог за престъпването на Божията заповед в Едемската градина (Бит. 3:12).

Егоистът казва: “Не аз, той го направи/той е виновен)!”

Егоистът казва: “Това е мое, а не твое!”

Егоистът казва: “Защо той, а не аз!”

Егоистът е готов да получава и да взема, но му е трудно да дава.

Често когато говорим за егоизма, използваме различни синоними – себелюбие, нарцисизъм, гордост. Думи, които в известна степен описват едни и същи неща. По-важното е, че Библията ги отрича. Особено много са стиховете, говорещи за гордостта. В Словото се казва, че Бог мрази гордост и високомерие (Пр. 8:13), и че този, който е с горделиво сърце, е мерзост пред Бог (Пр. 16:5).

Една от причините за надигането на нашето самочувствие са успехите, които постигаме в различни области чрез дарбите си. Да не забравяме, че сме само инструменти и че Бог е изворът на всяко наше постижение. Задачата ни тук е не да ходим с вирнати носове, а да Му отдаваме слава чрез всичко, което вършим или говорим. Ако сме подвластни на егоизма, ще се опитваме да отнемаме от Неговата слава. Егоизмът в нас краде от Божията слава. А Библията ни разкрива, че Исус бе смирен по сърце (Мат. 11:29) и че Бог обитава със смирените духом (Ис. 57:15).

Но никъде там не се говори, че трябва да имаме ниско самочувствие, за да бъдем близо до Бог. И гордостта, и ниското самочувствие са вредни за живота и отношенията ни с Всевишния и хората. Крайностите са пагубни. Трябва да се научим да се оценяваме правилно. Всеки от нас се нуждае да види своята стойност в нечии очи. Но само Божите очи никога няма да ни излъжат. Той ни е създал. Той ни е дарил с таланти. Той ни е призвал. И Той ще ни даде сила да следваме призванието си и да Му служим чрез дарбите си. За съжаление някои от нас се вслушват повече в хорското, отколкото в Божието мнение. Нека да не бъркаме смирението с ниското самочувствие. Да бъдеш смирен означава не да си мислиш, че няма какво да принесеш, а да знаеш точно колко можеш да принесеш, и нищо повече.

Егоизмът, гордостта, себелюбието, ниското самочувствие, комплексите за малоценност са разрушителни за нашия живот и взаимоотношения. Бог иска да се виждаме през Неговите очи. Той иска да се виждаме такива, каквито Той ни вижда – не по-добри и не по-лоши.

Ние трябва да имаме добро отношение към себе си, първо, защото сме създадени по Божия образ, второ, защото това е основа за обич към другите (“обичай другите както себе си” – Мат. 19:19; Лев. 19:8, 34; Як. 2:8; Римл. 13:9; Гал. 5:14. И трето, защото Бог ни обича и ако ние не се обичаме, то тогава ние не обичаме онова, което Бог обича.

Животът, поробен от ниско самочувствие, гордост и егоизъм, си има своите последици. Едни от тях са самотата и завистта. Никой от нас не е застрахован от това, да им се поддаде. Дори Христовите ученици изпитваха завист. Те често спореха кой от тях ще е по-важен в Божието царство, кой от коя страна ще застане на Бог. Като че ли нямаше надежда за тях. Но е необходимо само да погледнем как живяха и как умряха, за да се насърчим, че има надежда и за нас, които сме подвластни на егоизма.

Бог ни е създал да си помагаме и да служим на другите, но и в това нека избягваме крайностите. Докато служим на другите, да не пренебрегваме и собствените си нужди.

Не можем да носим вечно някои хора на раменете си. Ние трябва да им помагаме да се научат да вървят сами, уповавайки на Бога.