Българските евангелски мисии и създаването на българска диаспора в Америка

Годината 1907 е съществена за българската диаспора в Северна Америка. През май 1907 г. в Чикаго започва работа Българска християнска мисия, ръководена от Петко Василев и спонсорирана от Чикагското дружество за разпространение на християнска литература. Само няколко месеца по-късно започва работа и Българска духовна мисия в Мадисън, щата Илинойс,  ръководена от Цватко Багрянов и спонсорирана от Илинойския евангелски презвитериански синод. Подбуден именно от тези събития по същото време започва и строежът на първата Българска православна църква в Америка в Мадисън, Илинойс.

До 1907 г., освен единични случаи на емигрантски изяви, не съществува организиран български обществен или религиозен живот, няма български икономически съдружия и съществуването на българския етнос в американската култура, в сравнение с китайско-, руско- или испаноговорящи, остава незначително и незабелязано. Това, което променя тази атмосфера, е началото на организирания религиозен живот, в който лидерска роля заемат българските евангелски проповедници, пастори и мисионери, разпознаващи нуждата от кулутурно-етническо единение сред българската емиграция в протестантска Америка. Както юбилейното издание на в. „Народен глас”, публикуван от българските имигранти в Америка съвсем правилно отбелязва: „Най-подходящи за тази цел се явиха българските мисионери, които като американски възпитаници, владеющи добре английски езикъ и подготвени добре за социална и духовна работа, бяха напълно кадърни за разрешаването проблемите на новата и неорганизирана емиграция”.

Както в България по време на Възраждането, така и в средите на българската имиграция в Америка, религиозният живот става причина за културно пробуждане, което има ефект, надминаващ религиозния живот и оказващo силно влияние във всяка сфера на зараждащата се диаспора. Религиозното съживление сред българската имиграция става причина за изграждането на солидна социална структура, която само след няколко години ще действа като обединител на българите в Америка.

Успехът на евангелските протестантски мисии сред българските емигранти се дължи на разбирането и използването на няколко важни социални фактора, както следва:

Религия, гражданска идентичност, образование

Основен двигател на българската имиграция остава вярата в Бога, генетично заложена в душата на българина. Но православната вяра на големия американски континет е непознато малцинство. Ето защо, българската диаспора залага на онези основи на християнската вяра, които са чисто библейски, независещи от деноминационната принадлежност или канонизиран ритуал.

Религиозната дейност не остава затворена между стените на мисията или църквата, а продължава работата си извън тях, обединявайки нарастващото българско емигрантско общество. Основават се социални дружества, постоянствайки в целенасочена издателска дейност чрез многобройни клубове и професионални сдружения. Българската миграционна диаспора на Новия континент в началото на 20 век не се оформя само като място за общуване с други българи, а е преди всичко организирано социално пространство, запазено за българския етнос в североамерикански контекст, в който успешно се е интегрирал.

Образованието е основен приоритет и белег на протестантизма от времето на Реформацията. Средите от български мигранти се отличават с многобройни и разнообразни курсове по английски за новодошлите изселници, с вечерни училища за целодневно работещите, а неделните училища за децата са в основата на една успешна просветна дейност, която утвърждава българския дух и етнос в една чужда обстановка и в нови културни и цивилизационни условия.

Ценностната система e пуритнаска ценностна система, която в началото на ХХ век съвсем не е преобладаваща в Америка. Либералното богословие и модернизма казват своята тежка дума в това отношение. И въпреки това, в българската диаспора духът на пуритански морал е подържан както от протестанти така и от православни. В това влизат въздържателни събрания започнати от г-жа Салабашева през 1927 г., основаването на български YMCA, дружеството „Балкански юнак” и много други.

В началото на ХХ век, българските емигранти в Америка са предимно мъже дошли на гурбет без семействата си. Тази ситуация се променя изключително бързо. За по-малко от десетилетие, успелите емигранти довеждат семействата си, а много от тях поканват и близки и роднини от България да имигрират и помагат с нарастващия бизнес. В този контекст специално внимание е обърнато на жените и децата. Основани са «Женско взаимоспомагалтено друъжество» в Гранит сити, «Женско църковно спомагалтено друъжество» в Пенсилвания и други.

Юбилейният алманах на в. «Народен глас» дава отчет за стотици български бизнеси в Амрика и Канада. В това число влизат магазини, фурни, магазини и бакалии, ферми, хотели, пътнически компании, банки, консултантски компании, обущарници, модни къщи и много други. Постоянна е и грижата за безработни, особенно сред новодовшлите българи. Само през първата година на съществуването си, българската мисия в Чикаго издейства над 1500 работни места за български емигранти.

Оформеното социално-обществено статукво на българската диаспора е най-ясно разпознато по време на Първата световна воийна. Бългаската емиграция заема ясна и недвусмислена позиция по отношение на войната. Не може да се отрече политическото влияние на българските мисии и църкви, когато една от мисиите е ръководена от Запрян Видолов, консул в Българската легация във Вашингтон а през 1932 г. по инициатива на г-жа Видолова започва да се провежда и свободен политически форум.

Българските емигранти в Америка не се отказват от своята идентичност,

въпреки че се интегрират успешно. Това отношение правилно разпознава наличните процеси на културна асимилация и нуждата от автентично българска обединителна идентичност за мигрантите от всички български области – от Добруджа, през царство България, до Тракия и Македония. Себеидентификационният процес подпомогна формирането на новата българска диаспора като общонационална среда в Америка. Например, през 1923 г. българската евангелска мисия в Чикаго е преименува мисията на „Българо-македонска християнска дружба „Зора”, основани са „Клуб на Балканските нации”, „Българо-македонско взаимо- спомагатело дружество”, „Българо-македонски просветителен клуб” и много други, като форма на нова емигрантска идентичност.  

Безспорно, гореописаните идеи имат чисто консервативен, пуритански заряд. Защо обаче чисто религиозни мисионерски общества поемат риска на основаването на една нова етническа общност в контекста на Американската култура? В това начинание няма финансов интерес. Финансовите отчети и на двете български мисии в Америка от 1907 г. показват, че инвестицията им в служението е много по-голяма от средствата, изпратени от американски църкви и религиозни общества. Липсват каквито и да били социални или културни дивиденти. Българските евангелски водачи многократно си навличат гнева на своите американски колеги и благодетели, обявявайки се против Първата световна война и застъпвайки се за правата на българските работници пред американските им работодатели, дори с риск да бъдат смятани за поддръжници на работнически и социалистически идеологии, които правят опит да пробият сред имигрантските общности в Америка в началото на ХХ век.

Тогава защо се влага толкова много в една инвестиция, без конвертируема възвращаемост? Отговорът е комплексен – от една страна, тези служители се чувстват призовани от Бог да служат най-вече на онези, които са в бедност и репресия. Българските имигранти в Америка в началото на века спадат именно към тази категория. От друга, те са несъмнено искрени родолюбци, завинаги свързани с българския етнос – а същевременно протестантските служители от български произход представляват и естествен мост между българската миграционна среда и протестантска Америка. Така евангелските български църкви в САЩ стават поради тези две причини водещ мотивационен фактор за развитието и разрастването на българската диаспора в Америка.

В България през 19 век протестантските мисионери и създадените от тях мисионерски станции, училища и църкви мотивират и обуславят най-интензивната фаза на Възраждането, както и историческите процеси и развитие на Освобожденския и Следосвобожденски период (Априлското въстание, Конституционният модел, т.н.). А в контекста на американския Запад, където по онова време православието не присъства, евангелската култура става основният мотивиращ двигател на място за запазване на българщината.

Поетът-философ Джордж Сантаяна пише: „Онези, които не могат да помнят миналото, са обречени да го повтарят.” В заключение, може да се каже, че историята на българската диаспора в Америка се повтаря и днес, в новите културни условия на 21 век. Тази тенденция се наблюдава и в Европейския съюз. Пълноценна интеграция и същевременно запазване на националната идентичност са две цивилизационни изисквания пред българския гражданин, два процеса, които протичат паралелно за българския етнос от двете страни на океана, в условията на глобализация. За да запази своята изконна идентичност, модерният българинът трябва със сигурност отново да заложи не на национализма, а на основите на християнската вяра – на онези основи, които са универсално библейски, независещи от църковно-деноминационна или изолационно-национална принадлежност.