Да бъдеш следван

Разговор на Габриела Николова

с Филип Димитров

Името му се свързва с началото на демокрацията. Той е първият демократичен министър-председател на България. Правителството му управлява през периода 8 ноември 1991 г. – 30 декември 1992 г. Бил е посланик на България в ООН, а по-късно – и посланик в САЩ. Носител е на наградата Truman Reagan Freedom Award за принос в борбата за отхвърляне на комунизма в Европа. Освен политик е и писател. Две от книгите му – „Ибо живяха, Господи” (1991) и „Светлина на човеци” (2003) откриват ясно християнските му ценности. Той е един от малкото политици, които отстоява принципите си и вярата си в Бога. Много хора го определят като предизвикателство в българската политика.

През тази година, след като заяви намерението си да се оттегли от политиката, на 10 юли Парламентът прекрати предсрочно пълномощията му по негова молба. Оттук нататък ще се занимава с преподавателска дейност.

Скоро напуснахте Парламента. Основните ви аргументи бяха, че възможността ви да влияете на процесите в страната е ограничена. Означава ли това, че няма смисъл човек да защитава някаква кауза и да се бори за нея?

– Човек е в политиката, за да носи отговорност. Винаги си заслужава да защитаваш каузите, заради които си във властта. Има обаче различни степени, в които човек може да носи отговорност. Случи се така, че аз носех голяма отговорност за съдбата на България. Въпреки това не мисля, че е редно човек да продължи, при положение че е загубил сериозна част от силите си и от убедителността си; от способността си да бъде следван. Да бъдеш следван – това е най-важното. Не е важно, че някой ще ти каже: „Ти си прекрасен, много те обичам” или: „Не си отивай, ще ни бъде мъчно за теб!” Важно е човек не само да споделя вижданията ти, а да е готов да гласува за теб!

– Вотът на доверие е задължителна процедура. Всички премиери на държави с парламентарно управление прибягват до нея, за да се опитат да овладеят събитията, когато виждат, че властта им се изплъзва. Вотът на доверие е шанс да продължиш.

Така беше и при мен: да предизвикам силово да ми дадат доверието, за да мога да продължа. Или, ако не успея да постигна това, да се опитам да отида на избори. Малко се дразня, когато се заговори за този вот на доверие, защото се питам как може в продължение на 16 години никой да не се е образовал в тази област! Вероятно има хора, които знаят за какво става въпрос, но мълчат.

– Става въпрос за страна, която отговаря на ценностите на западния свят. Това е нормално за епохата, в която тези ценности доминират. Това ще рече властта да не се намесва в живота; да не се опитва да решава съдбата на хората; да бъде развито гражданското общество. Това означава, че човек ще може да бъде назначен на работна длъжност, без да е нужно зад гърба му да стои някой началник.

– Има държави, в които участието в обществените дела се счита за задължение. Има и държави, където разбирането за властта е свързано с разбирането за консумация. Властта е свързана с изкушение. Тя е страшна.

Спомням си историята с Петър от библейската книга Деяния на апостолите. Става въпрос за семейството на Ананий и Сапфира. Те изричат лъжа и плащат за това с живота си. Но отговорността за наказанието им някак си остава при Петър.

Аз съм благодарен на Господа, че ме е пазил от изкушенията. По принцип съм суетен човек и не мога да зная какво би се случило, ако съм имал време да ми се услади управлението. Може би изкушенията щяха да бъдат по-страшни. Слава Богу, че Той не ми даде управление, което да ми се услади, да се почувствам спокоен! Затова съм много благодарен!

– Има и други вярващи хора в политиката. Това е нормално. Апостол Павел ни съветва с думите: „Говорете на царете на тази земя.” Това означава, че политиката има нужда да се докосне до божественото и то – до политиката.

Каква е целта в живота ви?

– Целите се променят. Затова е нужно постоянна равносметка и преформулиране на задачите.

Основната цел е една – да намерим онова нещо, което наричаме спасение и, ако можем, да помогнем и на други хора да го намерят. Другата цел е да дадем възможност на хората да правят личните си избори, за да вземат изпита на живота успешно.

– Баща ми е богослов, майка ми беше много вярваща. Пред мен не стоеше въпросът, дали има Бог. Когато бях на 13 години обаче, изпитах срам от вярата си. Изпитвах онова мъчително чувство на детето, което се моли всяка вечер, но не може да си го признае, защото изглежда ненаучно и смешно. Тогава се уплаших и побягнах.

На 16-годишна възраст започнах да чета Писанието като изследовател, за да откривам исторически, културолистични, философски истини. Претендирах, че правя това без вяра, но постепенно сякаш неверието се разпадна. Исках да се върна обратно по пътя към вярата. Отне ми време, докато придобия душевна смелост, за да направя отново кръстния знак. Когато бях на около 22 години, успях да го сторя от сърце.

– Искам България по-бързо да се приспособи към западната система от ценности. Вярвам, че България има всичките основания да се причислява към западния свят. Иначе щях да съм измамник, нямаше да имам правото да хвърля усилията си, за да стане тази мечта реалност.