Още веднъж за славянския превод на Библията (Част 2)

Следващият проблем при разглеждането на славянските преписи на Библията и изучаването на техните прототипи е историческата незавършеност на превода на славянската Библия. Малко известен е фактът, че въпреки усилията на солунските братя, многобройните им ученици и създадените от тях школи, пълният превод на Библията не е завършен. Това, което е преведено и преписано, са части на Писанията, практически необходими за литургия, между които са Четвероевангелието, Деяния на апостолите, Посланията и Псалмите заедно с неголям брой от старозаветните книги – главно Петокнижието. Някои изследователи предполагат, че преводът на целия Стар завет е завършен по-късно, а книгата Откровение почти не присъства в ранната славянска текстова традиция.

Дори ако това е така, цялостният превод на Библията на славянски в този ранен период има само локална реализация и е малко познат и използван. Ето защо опитът на епископ Генадий да състави славянски превод на Библията от наличните славянски ръкописи през 1495 г. завършва неуспешно. Вследствие на това той се наема да преведе сам книгите Летописи, Ездра, Неемия, Естир, по-голямата част от Еремия и апокрифните книги. Колкото и да е чудно, базовият текст, който използва, е латинската Вулгата. Този превод става основата за първата печатна славянска Библия, издадена в Прага през 1570 г. Следващото печатно издание, през 1581 г. в Острог, включва нов превод на някои от книгите, направени от гръцката Септуагинта.

Като се изключи донякъде митологичното от житията на Кирил и Методий, неясно остава кои приоритетни гръцки, налични еврейски и възможни латински източници са следвани при превода на протославянските текстове. Неясно е и кой славянски диалект е избран като базов за превода на Библията. Това е от изключително значение, защото по-късните ревизии на текста са обосновани единствено и само с лингвистичното развитие на определените диалекти. Вследствие на това много старославянски ръкописи съдържат вариации от текстови типове, които не само остават непознати за западните изследователи, но остават некласифицирани и до днес.

Този фактор е изключително важен от гледна точка на съвременните ревизии на Библията на български език. Следвайки гръцката граматика, писменият славянски език може да превежда текста с минимални усилия (освен в единични случаи относно време на глагола, специфични думи или определителен член). В същото време използваните гръцки източници най-често са късни византийски преписи, които не са предпочитани от изследователите заради многобройните вариации, промени и допълнения. Дори в пасажите на Евангелията, които съдържат по-ранни характеристики, е явно западното влияние върху текста. Павловите послания следват основно византийската текстова традиция (неприсъстваща в никои от познатите текстови семейства), съчетана с някои необикновени вариации. Ето защо изследването на славянските текстове в западен контекст винаги е представлявало и езиково предизвикателство. Това е особено вярно в ранното развитие на библейския текстов критицизъм, с което славянските преписи остават в периферията на историята на изследователския интерес.

Вместо заключение може да се отбележи, че примитивната славянска текстова традиция изконно и естествено налага своя собствена теория на превода. В нея почти всички граматически правила, глаголни времена, значения на думите (дори такива, които не присъстват в славянския език), словоред, текстова традиция и дори богословската и литургична употреба на текста се предават от гръцки език буквално (а в някои случаи дори буквалистично). Това личи във всеки мажоритарен препис до времето, в което трима различни български автори – Теодосий Бистрицки (1820 г.), Петър Сапунов (1928 г.), Неофит Рилски (1940 г.), се наемат с изготвянето на нов български новозаветен превод. При сравнение на тези три текста става ясно, че буквалното превеждане на Писанията като теория на превода не само присъства в тях, но и е наследствено предадена и приета от тримата преводачи, за да доведе до Неофитовия превод на Новия завет. Той утвърждава тази законно българска методология на превода. Именно тази буквална теория на превода използват повечето от българските преводачи при издаването на цариградската Библия през 1871 г.

Кога, как и по какви причини тази методология е заменена в българската текстова традиция, не е ясно. Промените са явни както в по-късните ревизии на протестантската Библия под западно влияние, така и в подобните православни ревизии, направени на базата на старославянските преводи в сравнение с протестантската Библия и под руско влияние. Навлизането на либералната вълна от богословие в България в началото на 20. век неминуемо оказва влияние и върху методологията и развитието на българските ревизии на Библията. Това води до съвременното състояние на библейския текст на български език. Мисията на славянския превод на Библията е нужно да продължи и днес в България, довеждайки свещенослужители, богослови, преводачи и издатели до обновено приемане на мисията на Кирил и Методий, а именно: да се предаде текстът едновременно точно и разбираемо, без компромиси спрямо оригинала, дори ако това означава нова езикова реформа на говоримия език.