Пътят на смъртта(Част 1)

Боливия е най-бедната страна на континента Южна Америка. Близо 64% от населението й живеят под прага на бедността. Разположена между Бразилия, Парагвай, Аржентина, Чили и Перу, Боливия граничи с половината от страните, разположени на южния континент.

Страната печели своята независимост през 1825 г., след 16-годишна война с испанските нашественици. Неин пръв президент е Симон Боливар, на когото е кръстена държавата още докато той е жив.

Интересен факт за Боливия е, че в нея се говорят общо 36 езика, а по-голямата част от населението й е съставено от американски индианци. Въпреки че повечето жители обявяват себе си за християни – римокатолици, в страната битуват много местни вярвания и окултно-магьоснически практики.

Боливия е най-известна със своята столица – Ла Пас. Твърди се, че това е най-високо разположеният град в света – на 3625 м надморска височина. Дори и да не е така, сигурно е, че Ла Пас е най-високо разположената столица в света. Страната е позната с големите си солни равнини и с най-високото езеро в света – Титикака, което се намира на границата с Перу.

Защо ви разказвам всичко това?

Не е, защото съм бил в Боливия.

Не е и защото ви приканвам да станете един от 150-те хиляди туристи, които я посещават годишно. Говоря ви за нея, защото искам да ви разкажа за пътя на смъртта.

Хората, които са минавали по пътя на смъртта твърдят, че това е най-опасният път на света. Отсечката, носеща зловещото име, е с дължина 60 км, пресича Андите и минава през столицата Ла Пас, за да завърши в градчето Короика. От едната страна на врязаното в стръмните скали шосе зее около километър дълбока пропаст, която го съпровожда до самия му край. Само за 60 км пътят се спуска от близо 4500 м на 200 м надморска височина.

Наречен е пътят на смъртта заради броя катастрофи, случили се по него. Около 26 превозни средства годишно политат надолу в пропастта. Най-често това са претъпкани с боливийци автобуси и жертвите никак не са малко. Казват, че пътят е осеян с кръстове, които сочат мястото, където някой, минал по-рано, е загубил живота си.

Инцидентите често са причинени поради човешки грешки и непреценена самоувереност, но най-вече заради големите опасности на пътя, застлан с чакъл. Той е подложен на ерозия и понякога цели участъци пропадат в пропастта. В подобни ситуации или при някое пътно произшествие се причиняват задръствания, които не позволяват на никого да помръдне с колата си нито напред, нито назад.

На пътуващите им остава да чакат да дойде някой, за да разчисти пътя. Чувал съм, че понякога се чакало и седмици. Интересното е, че туристическите агенции организират за туристи, които искат да повишат адреналина си, спускане с велосипеди от върха до самия край на пътя на смъртта – спускане от 4500 м на 200 м надморска височина. Това е пътят на смъртта – най-опасният път в света.

Наистина ли това е най-опасният път?

Разказвайки за него, се сетих за един друг, според мен още по-опасен път. За него се говори в Библията. Наречен е път към смъртта и път, водещ към погибел (Притчи 14:12,16:25; Матей 7:13).

Толкова много са хората, тръгнали по този опасен път... Толкова много са опасностите, криещи се по него...

Но по думите на спусналите се по боливийския път на смъртта има и голяма тръпка. Пропастта е винаги на една грешка разстояние от теб, но пък за сметка на това се открива великолепен пейзаж. Пейзаж, който те кара да забравиш за дебнещите опасности. А когато пристигнеш в Короика, целият си в кал, прах и мръсотия.

Другият път, по-опасният, за който говоря е описан в един стих в Библията така:

Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. (Матей 7:13)

Това е път, който също изглежда привлекателен. Има тръпка, когато минаваш по него. Но е път, който се вижда прав на човека, но краят му е пътища към смърт. (Притчи 14:12, 16:25)

Понякога той продължава 60... години. Друг път е по-кратък или пък по-дълъг. Характерно е, че започва от раждането на човек и продължава чак до смъртта му. Има хора, които прекратяват скитането си по него още преди да са срещнали смъртта – при новорождението си.

В края му не се намира някое задушно градче с около 35 градуса температура, а място, където има пълна тъмнина и нестихващ огън. Забележителностите му са яма и езеро, горящо с жупел (Откровение 19:20, 21:8). Хората там скърцат със зъби (Матей 13:42, Лука 13:28). А относно температурата... тя не може да бъде измерена. Мястото е наричано ад. Всеки, който извърви до края пространния път, ще остане вечно там.

И по този път, както и по боливийския, има много опасности. И тук на всеки завой те дебне заплаха. Възможно е да изгубиш контрол над себе си на хлъзгавия чакъл, наречен собствена страст. Възможно е основата, на която си построил живота си, да се срути поради финансови кризи, природни бедствия, вражески и приятелски атаки. Възможност да се сблъскаш с някого от безразсъдните, невиждащи по-далече от носа си, оправдаващи действията си с желанието си да постигнат целите си спътници.

Толкова много хора са тръгнали по пространния път. Толкова много опасности има по него. Но отново има и голяма тръпка, казваме ние, миналите по него. Какви ли неща не се срещат по този път? Пейзажи, откриващи привлекателни, но смъртоносни удоволствия. Вярно, те са временни, но са много и разнообразни. Кеф ти жени! Кеф ти алкохол! Кеф ти наркотици! Кеф ти пари и власт! Кеф ти свобода! Посланието му е: Живей за мига и не мисли за края на пътя! Няма регулиращи пътни знаци и никакви забрани! Няма кой да настоява! Няма кой да те управлява! Господарят си ти. Управляваш живота си самичък!

Забравих да ви спомена за две особености на боливийския път. Първата е, че шофьорите, които минават по него, винаги носят със себе си храна и алкохол. Храната е за дивите кучета, които дебнат около шосето. Хранейки ги, шофьорите вярват, че умилостивяват великите горски духове, наречени апус. Струва ми се, че и вървящите по пространния път имат своите хитринки за умилостивяване на Бог.

Веднъж годишно, а може би веднъж месечно или пък дори седмично отиват на църква.

Държат Библията в шкафовете си.

Когато някой ги попита за религията им, те отговарят, че са християни. Когато ги запитат за Божите заповеди, заявяват, че не са толкова набожни.

С готовност даряват пари и време за благотворителност, опитвайки се да си купят Божието одобрение.

Носят кръстове. Окачват икони. Татуират си псалми или образа на Христос.

Правят всичко това, като продължават скитането си по пространния път, който ги води към погибел.