Дрогата отне детето ми, но аз повярвах в Бог и сега помагам на наркомани

Интервю на Георги Зидаров

с Рада Павлова

Рада Павлова е от Варна и е на 60 години. Тя е майка на две момчета, но през 1994 г. големият й син умира от свръхдоза хероин. След неговата загуба Рада се затваря в себе си. След време разбира, че малкият й си е тръгнал по стъпките на брат си и е станал наркоман. При научаването на тази новина за нея светът повторно се срива, но намира сили да изплува на повърхността, като помага на другото си дете. От 2004 г. Рада работи в сдружение „Бъдеще и надежда”, което консултира зависими младежи, както и ги изпраща на лечение в България и чужбина.

Рада, ти си майка на две деца. Кога за пръв път се сблъска с наркотиците и разбра, че те отнемат човешки живот?

– Един ден намерих спринцовка с игла вкъщи и бях изумена. Разговарях с големия си син. С него винаги сме били добри приятели и той с болка, и сълзи в очите ми каза, че се е „закачил”. Станал е наркоман. Не знаех как да му помогна. Първата ми реакция беше да потърся лекар специалист. Синът ми отказа, под предлог че не иска да се знае, че е наркоман. Убеди ме, че може да се излекува в домашни условия с някакво лекарство, което негова позната използвала. Повярвах му, но лечението му продължи твърде кратко, за да мога да осъзная какво става в действителност. От този ден синът ми губеше от жизнеността си. Движеше се като упоен с блуждаещ поглед. Безумна мъка ме обземаше и всеки ден ходех в църквата. Палех по свещичка и се молих, но тогава не познавах Бог. Усещах, че съм бездуховна. Една вечер той взе китарата, тръгвайки на репетиция с приятели. Каза ми, че „трябва да направи нещо в този живот”. След няколко часа разбрах, че бе направил последното. Бе си инжектирал свръхдоза хероин във вените и след това умря. Така през пролетта на 1994 г. загубих своя син Оги. Той беше прекрасно 25-годишно момче и щеше да завърши четвърти курс, специалност „Международни икономически отношения” във Варненския икономически университет. Той владееше три езика, свиреше на китара, пееше. Жизнен, амбициозен, интелигентен, забавен и вечно търсещ.

Как продължи животът ти след смъртта на Оги?

– Дълго носех гнева в сърцето си. Започнах често да се връщам към спомена за баба си, която беше погребала три деца. Едва тогава осъзнах нейното страдание. А никога не бях усетила у нея гняв или омраза към когото и да е било. Тя излъчваше доброта, любов и смирение. Учеше ме никога да не отвръщам на лошото с лошо. Беше изпълнена с любов към другите и вяра към доброто. Аз се чудех откъде черпеше тази сила на духа си и безкрайната си любов. След като беше погребала своите деца и останала вдовица, тя беше осиновила три други деца. Никога не бях свързвала нейната духовност с вярата й в Бог, макар да знаех, че е вярваща. Опитвах се да се поуча от нея как да бъда силна.

Какво стана с втория ти син след смъртта на батко му?

– Един ден разбрах, че и малкият ми син, заради когото живеех, за когото батко му беше идол, също бе посегнал към наркотиците. Нещо повече – вече беше зависим. Сринах се. Обезумях. Бързо осъзнах, че нямам време да се вайкам. Взех се в ръце и трескаво започнах да търся изход. Първото, което направих, беше да събера достатъчно информация за това, какво представлява наркотичната зависимост. Уплаших се, когато разбрах, че борбата е жестока и почти безнадеждна.

Какво направи?

– Приех битката на живот и смърт. Минаваха дни, цели месеци в търсене и прилагане на лечения. Преминахме през всички етапи на психотерапията: домашното лечение, изолацията от средата за една година, след това ходене по болници. Беше безкрайно дълго време на проблясъци и отчаяние. Безсилието ме накара да се обърна към Бог. Единствено това не бях опитвала.

Как стигна до решението да приемеш Бог?

– Осъзнах колко съм грешна, не умеех да отправям молитви към Бог, търсех в себе си нещо, което да ми помогне. Усещах, че първо трябва да се покая и измоля прошка за волните и неволни грехове. Покаях се горещо и искрено. Молех се за спасението на сина ми. Казвах: „Господи, вече не знам как да се справя, давам сина си в Твоите ръце. Само Ти знаеш как да му помогнеш и само Ти можеш да му покажеш пътя.” Едва тогава осъзнах, че моята баба не само вярваше в Бог, но тя Го носеше дълбоко в сърцето си. Това беше изворът на нейната неизчерпаема духовна сила. Осъзнавайки това, аз наистина повярвах в Божията помощ. И чудото стана!

С малкия ти син какво се случи?

– Синът ми замина в рехабилитационен център в чужбина, който бе християнски. Той повярва в Бог и у него се изгражда онази духовност, която е нужна на всеки човек, за да бъде устойчив на злото. Да има сили да се бори, съхранявайки у себе си молитвата и вярата в доброто.