Живот на крайност

Привет от Будапеща – града на мостовете и мястото, откъдето започнаха моите приключения с Бог.
За първи път дойдох тук през есента на 2000- година, за да изкарам 6-месечен курс на обучение на „Младежи с мисия”, наречен „Училище за последователи”. През първите 3 месеца имахме предимно лекции, като всяка седмица беше с различен преподавател и различна тема. В края на 3-те месеца групата ни беше разделена на 3 екипа, които трябваше да прекарат следващите 12 седмици в различни краища на света, споделяйки с хората за Исус Христос. Аз се присъединих към групата, която се отправи към Индия. Никой освен един от ръководителите не беше посещавал Индия преди това и сърцата на всеки един от нас бяха изпълнени с трепет и очакване. Това беше началото на моите посещения в тази така специална за мен страна. Сега, спомняйки си за първите ми впечатления от деня, в който кацнахме в Мумбай, всичко ми се струва не чак толкова странно и шокиращо. Различни хора биха описали Индия по различен начин, но може би всеки един би се съгласил, че Индия е страна на крайностите. Непрестанният шум от улиците, влагата и високите температури, празните ръце на безбройните просяци и скъпите окичени сарита, миниатюрните рикши и тълпите от хора, ароматът от непреставащото кадене на милионите богове и миризмата от застоялите канали – всичко това е част от Индия и от моите преживявания.
Любовта, радостта и силата, която изобилства от сестрите на Майка Тереза, усмивките и широко отворените очи на децата, изпълнени с очакване, гостоприемството и веселието на хората от най-бедните квартали, страстта и посветеността на вярващите са все неща, които ме привличат да се връщам там отново и отново.
Бих искала да ви разкажа една кратка история, която за мен беше вдъхновяваща. През зимата на миналата година отново бях в Индия, но този път не като студент, а като ръководител на нова група студенти от Училището за последователи в Будапеща. Аз и групата ми бяхме в Мумбай и имахме възможност да посетим дом за хора, които за заразени със СПИН, на които не им оставаше много живот. Докато ни развеждаха из дома, в една от стаите видяхме една жена, която правеше хартиени фунии. Това не е кой знае колко трудно дори за едно 10-годишно дете, но за състоянието, в което беше тя, това отнемаше време и изискваше доста усилия. Въпреки това тя имаше една малка купчинка от готови фунии в единия край на леглото си. Думите на медицинската сестра ме накараха да се замисля. Тя каза, че дори и на предсмъртното си легло тази жена не иска да бездейства и просто да чака смъртта – тя иска да прави нещо полезно! На пръв поглед хартиените фунийки не са нещо от първа необходимост, но те ме карат да се замисля за това, как прекарвам живота си и колко време пропилявам в бездействие. Но ако мога по някакъв начин да накарам някой да се усмихне, ако успея да вдъхна, макар и малко, надежда и да помогна на тези хора да осъзнаят, че те не са изоставени и отблъснати от Бог и че всеки един от нас е безценен, то тогава аз бих се почувствала като тази жена, която дори и на предсмъртния си одър оставя следи след себе си.
Нека Бог да отвори очите и сърцата на всеки един от нас и да ни покаже как да не пропиляваме нищо от това, което Той ни е дал, а да живеем живота си в крайност за Него и за царството Му, без значение дали сме в Индия, Унгария или България.