Текстус рецептус Стефанус

Най-разпространената версия на Приетия текст (Текстус рецептус), който Еразъм Ротердамски публикува първоначално през 16. век, е неговото издание от 1550 г. под редакцията на французина Роберт Естиен (Стефанус). Четвъртото издание на Текстус рецептус Стефанус заедно със своя съвременник под редакцията на Теодор Беза придобиват известна популярност сред критиците, ставайки основа за работата на преводачите на „Кинг Джеймс”. Настоящите две части на статията ще разгледат ревизията на Стерфанус от четири последователни гледни точки според нейната хронологическа история.

Предпоставки и популярност
Веднага след като събраният по кралска заповед екип за превода „Кинг Джеймс” получава задачата да преведе цялата Библия „вярно и точно според оригинала“, възниква въпросът, кой точно източник и оригинал да бъде използван. До този момент Текстус рецептус, или т.нар Приет текст, е ревизиран и издаван многократно, но въпреки че целта е изчистване на гръцкия текст, резултатът от дузина ревизии е застрашаващо неуспешен.
Преводачите разполагат с няколко английски превода, между които тези на Уиклиф и Тиндейл, но заедно с наличните староанглийски преводи те трябва да бъдат внимателно проверени, преди да бъдат официално включени в новата Библия. Място за сравнение с общопризнатата латинска Вулгата няма още от времето на църковните реформи на Хенри VIII. Продължаването на златния век на английската литература от времето на кралица Елизабет не търпи латинизиране на официално говоримия език и култура. А след Барутния план за покушение срещу краля и Парламента през 1609 г. Джеймс е не само скептичен към католическото влияние, но използва цялата си власт за налагането на епископалната система на Английската църква дори в католическа Ирландия.
Насочвайки вниманието си най-вече към модерните за времето си издания на гръцкия Нов завет, преводачите отново срещат трудности. Многократното редактиране на т.нар. Приет текст, наложило се заради многобройните стилистични и печатни грешки при неговото публикуване, не само не отстранява проблема, но го задълбочава още повече предвид възраждането на откриване и преоткриване на новозаветни текстове след отпечатването му.
Проблемът е, че самият Текстус рецептус е съставен от множество разнообразни гръцки преписи, разликите между които не само не гарантират неговата автентичност, но и често я застрашават. Ето защо четвъртото издание на Стефанус през 1551 г. включва номерация на всеки стих, която се използва и до днес от повечето Библии, и се наема да ревизира драстично състоянието на Текстус рецептус с помощта на 15 новооткрити и уникални за времето гръцки ръкописа, които Стефанус има на разположение в Париж. Именно върху това издание на гръцкия Нов завет пада изборът на преводачите на „Кинг Джеймс”, въпреки че крайното издание включва взаимозаменяемото използване с ревизията на Беза – там, където Стафанус е спорен или погрешен, както и почти всички налични английски преводи на Библията до момента. Два и половина века по-късно изданието на Скривенер ще се опита да намери обратния текст от текста на „Кинг Джеймс” към гръцките ръкописи и английски издания, използвани за направата му, но безуспешно.

Презумпции и предположения
Работейки с гръцкия Текстус рецептус и в частност с изданието на Стефанус, всеки преводач среща известни предположения, които бързо се оказват необосновани. Първото от тях е, че датировката на византийските текстове, които могат да бъдат посочени като съвременници на Codex B/Aleph, може да бъде отнесена и към текста на Текстус рецептус. Това не е така, защото Текстус рецептус, дори близко съпоставен с византийските текстове като текстова структура, значително се различава от тях в граматика и съдържание. Не без значение е и фактът, че текстовата база на ревизията на Стефанус датира около 11.–15. век и е твърде отдалечена от оригиналните автографи, за да може да твърди автентичност в предаването на текста.
Втората презумпция при работа с Текстус рецептус е, че въпреки неговата отдалеченост във времето от Библията, използвана от Ранната църква, той е успял да се запази неприкосновен във времето. За всеки интелигентен ученик на Библията е ясно колко много грешки и поправки са направени от първото издание на Текстус рецептус през 16. век до наши дни. Може да се твърди, че текстът, който реформаторите познават като Приетия текст, съвсем не е Приетият текст, с който работят преводачите на Библията в наши дни. Той е бил многократно редактиран и ревизиран, за да достигне до формата, в която го познаваме днес.
Третото погрешно предположение е, че критичните текстове на гръцкия Нов завет, между които изданията на Тишендорф, Уескот и Хорт, Нестле-Аланд (до момента в 28 издания) и на Обединените библейски общества (в 4 издания), целят обезличаването на Текстус рецептус. Това не е така, защото всяко от посочените критични издания свободно и конструктивно използва Текстус рецептус като база за сравнение. Друг е въпросът, че в повечето случаи автентичността на Приетия текст не издържа при сравнение с ръкописи, които са хронологически по-близо (2.–4. век) до автографите. Освен това разликите между класическия гръцки език и неговото диалектно наречие койне, на което е написана по-голямата част от Новия завет, никога не са взимани предвид като фактор преди критичните издания, които се стремят да доближат максимално текста до оригиналните автографи.
Подобно е предположението за един наличен оригинален текст някъде в миналото (по подобие на теорията за изгубения източник Q при текстовия критицизъм), който да отговаря напълно на Приетия текст. Истината е, че такъв приет и правилно предаден през вековете текст просто не съществува. Както повечето съвременни критични текстове на Новия завет, така и Текстус рецептус е колаж на текстови преписи и варианти, които за съжаление не включват откритите през последните 500 г. новозаветни преписи.

Следва