Неделя, 20.09.2020

Вестник Евангелски

Стих на деня"И призови Ме в ден на напаст; И Аз ще те избавя; и ти ще Ме прославиш." Псалм 50:15

OnLine
RSS Facebook Twitter

За Библията (кратък обзор)

Main Pic
Публикувана: 27.11.2010
Автор: Д-р теол. Доний К. Донев
Прочетена: 1198
Коментари: 0
Ние не сме амбулантни търговци, които продават Божието Слово, за да печелят, както правят мнозина... (ІІ Коринтяни 2:17, WBTC 2004)

„За Библията” е изследователска поредица, която се публикува в „Евангелски вестник“ от 2004 г. Целта й е да запознае читателите с историята на библейския текст, неговото развитие през вековете до наши дни и достоверното му предаване на родния ни език.
Преди едно изследване да може да говори за палеография (науката, която изследва древни ръкописи) или текстови критицизъм (изучаване на библейския текст с цел отделяне на вторичните добавки и редакции, за да се детерминира най-ранната версия), то трябва да направи следните две уговорки. За съжаление оригиналните текстове на библейските книги, наричани автографи, не са достигнали до нас. Но въпреки че днес ние притежаваме само копия на техните преписи, разликата между всички ръкописи на Новия завет, които са достигнали до нас, е не повече от 5%.
Формирането на новозаветния канон е предшествано от същинското написване на библейските книги, което започва с устно предание – метанеративи или разкази на Ранната църква, записани от апостолите и техните съвременници и използвани от църквата по време на богослужение. Марк събира информация от проповедите на апостол Петър за написването на своя разказ за живота, смъртта и възкресението на Исус Христос. Лука, който не е един от 12-те апостоли, синтезира в „първия [си] разказ“ (Евангелието от Лука, Деяния на апостолите 1:1) проповедите на апостол Павел, а във втория (книгата Деяния на апостолите) – своите директни наблюдения от мисионерските пътувания на апостола. Освен тези източници както Лука, така и Матей използват над 40% от текста на Марк, а над 20% от техните разкази са еднакви, което създава традицията на синоптичните Евангелия. Изключение прави единствено Йоан, който използва свои собствени източници, най-вероятно популярни в християнските общества на Мала Азия, където той служи.
Записаната устна традиция започва да бъде предавана и преписвана още докато някои от апостолите са живи, създавайки оригиналните ръкописи на Новия завет, наричани автографи. Много скоро процесът на тяхното преписване преминава от папируси и унциално или блоково писане до кожени пергаменти и ръкописните минискулни шрифтове, улесняващи процеса на работа. С бързината на преписа обаче навлизат и редица ръкописни грешки, които новосъздадените минискулни школи неволно умножават в своите скрипториуми.
Те биват предавани и в следващия стадий на разпространение на Новия завет в новите преводи на говоримите езици, наричани версии. От около 1. век датира сириакски превод на Библията, наречен Пешита или опростен. Той е следван от старолатински, коптски и готски преводи в периода 2.–4. век и в частност арменския превод, който е завършен през 5. век. Използваните източници на версиите завършват окончателно създаването на новозаветните текстови семейства.
Евангелизирането на Запада, в частност на Испания и Британия, и латинският език на Римската империя дефинират следващия период в предаването на новозаветните текстове с направата на латински превода от Йеорним в края на 4. век, известен още като Вулгата (наименование, дадено около 13. век и означаващо общоизползван превод от лат. versio vulgata). Наложен чрез Вулгата, католическият стандарт ограничава богослужебните езици до три – иврит, старогръцки и латински, като умишлено забавя останалите преводи на Библията. Въпреки това около 8. век е завършена ранна арабска версия. Вулгата е преведена на немски и англосаксонски, а през 9. век започва движението за славянски превод на Библията. Около 12. век датират някои френски и унгарски, а от 13. век – италиански, испански, датски, полски и бохемски (чешки) версии. Използвайки Вулгата, през 14. век Джон Уиклиф събира и подобрява вече съществуващите частични английски преводи на Новия завет.
Началото на Ренесанса започва с друг етап в разпространението на Библията чрез изобретяването на печатната преса от Гутенбег (1439 г.) и последвалото я първо издание на Текстус рецептус (1515 г). Недоволен от циркулиращата в многобройните си версии латинска Вулгата, която почти 10 века служи като стандартен богослужебен текст, през 1512 г. датският хуманист Еразъм Ротердамски започва подготовка за издаването на гръцки Нов завет.
Отпечатването на първото издание му отнема почти 3 години, а със следващите четири издания – общо 15 години.
Доктриналните корекции в полза на Католическата църква и личният контрареформационен идеализъм не попречват на Еразъм да следва деликатно примера на Вулгата, налагайки своя гръцки текст като Textus Receptus (Общоприет текст). Този нов стандарт оказва влияние дори върху най-свирепите противници на Еразъм в лицето на ранните реформатори, които използват именно Текстус рецептус, за да преведат Новия завет на своя език. Мартин Лутер използва второто издание за своя немски превод, а Тиндейл – третото за английската версия. Така въпреки многобройните грешки в различните си издания Textus Receptus е наложен като текстови стандарт за следващите 3–4 века. Отпечатването на версията „Кинг Джеймс” през 1611 г. също спомага за това – като превод, близко следващ Textus Receptus, който ще властва над англоговорещия свят в следващия половин век.
Стандартизацията на библейски текстове на латински (Вулгата), гръцки (Textus Receptus), английски (King James), както и на останалите латински, а и на славянските езици чрез руското православно влияние, е толкова силно, че на новооткритите през 18.–19. век новозаветни текстове е нужен един нов „текстови ренесанс“, преди да бъдат забелязани. Представянето на текстови критицизъм като богословска дисциплина от учени лингвисти като Грийсбак и Тюбингенската група, а впоследствие Тишендорф, Трегелис и англичаните Лайтфут, Уескот и Хорт, е само една малка част от протичащите дори до наши дни динамики и процеси, които формулират издаването и приемането на нов критичен текст на Новия завет в лицето на паралелните старогръцки издания на UBS (Обединени библейски общества) и Nestle-Aland, модерните текстови школи и съвременните преводи на Библията.

Вместо епилог
Ако в ерата на постмодернизма все пак е останала някаква абсолютна истина, то тя не може да бъде нищо друго освен Библията – Божието Слово, боговдъхновено и безпогрешно. Дългите и трудни процеси на неговото предаване, превеждане и разпространяване през вековете неминуемо са оказали влияние върху крайния резултат. И тъй като те са най-често свързани с хора, влиянието им понякога завинаги маркира онези частни богослужебни текстове, които са популярни заради своята традиционност и общоприетост. Именно грешките на тези хора остават запомнени за сметка на положилите положителен труд и усилие в горните процеси. Но грешки се допускат по редица причини. Първо, неумишлено или от незнание. После от онези, които грешат заради лична гордост или комплексна недоказаност. Но най-опасни в историята са се доказали онези, които, за да запазят своя институционален статус, икономически стабилитет или измисления свят, който създават за себе си под предлог, че градят Небесното царство, променят Словото с ясното съзнание, че то има силата да илюминира живота на всеки вярващ, с онази свобода на Духа и живота, за която Библията казва, че идва единствено и само от познаването на Истината (Евангелие от Йоан 8:32). Историята показва, че дори те не успяват да го спрат, защото: Божието Слово не се връзва (ІІ Тимотей 2:9). Но за тях важат думите от края на Книгата: ако някой отнеме от думите на тая пророческа книга, Бог ще му отнеме дела от дървото на живота и от светия град, които са описани в тая книга (Откровение на Йоан 22:19).

Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg