Творчеството на К. С. Луис

Интервю на Габриела Николова с Андрей Неделчев

– филолог и преводач

Третата част на поредицата „Хрониките на Нарния” – „Плаването на „Разсъмване”, все още може да се види и по българските екрани. Въпреки че е предназначен за деца, филмът събуди интерес и у възрастните. По този повод решихме да насочим вниманието си към автора на известната поредица – Клайв Стейпълс Луис. Съвременниците на К. С. Луис го определят като един от интелектуалните гиганти на 20. век.

След първоначално разочарование Луис се обръща към християнството в една по-зряла възраст от живота си и това неминуемо оказва голям обрат върху творчеството и възгледите му. В какво се крие силата на неговото християнско послание?

Това е може би и причината, поради която толкова много хора в англоезичния свят харесват Луис. Той не започва като човек, който е убеден християнин и съответно не говори на християнски език с жаргони и клишета. Той чистосърдечно признава, че е бил атеист и за него самата идея за Бог е била презряна и, общо взето, отблъскваща…

Какво го кара тогава в един момент, и то след 30-годишна възраст, да преразгледа своите убеждения?

Както той разказва в автобиографията си „Изненадан от радостта”, за един атеист няма безопасно място на този свят и няма безопасни книги. До голяма степен му повлияват книги и автори като Честъртън и Джордж Хърбърт. Освен това влияние му оказват и няколко колеги, между които е и Толкин, които са християни. С тях той води спорове и има сходства и в литературните, и естетическите вкусове. К. С. Луис и Дж. Р. Р. Толкин са запленени от митовете и легендите на народите. С помощта на Дж. Р. Р. Толкин Луис стига до заключението, че християнството носи всички елементи на един добър мит. Само че митът става исторически факт и реалност. Това го подтиква да направи последната стъпка и да признае, че Христос е Бог.

В България Луис е познат на широката публика предимно с поредицата „Хрониките на Нарния”. Три от екранизациите на книгите минаха и по кината. Какви са основните християнски теми, които виждаме там – символно изразени или директно разработени?

Интересно е, че много хора приемат „Хрониките на Нарния” за християнска алегория. Самият Луис не е много съгласен с това. „Пътешественикът” на Джон Бънян е най-известната в английската литература алегория. Там имаме физически образи на нефизически неща и абстрактни истини. Един от героите е Верен, който символизира верността като качество. Това е алегория. При Луис имаме по-скоро превод в друга вселена. В едно от писмата си той пише, че всъщност идеята му е била да отговори на въпроса, как би изглеждало всичко това, което Бог прави в историята на човечеството. Как би изглеждало идването на Христос и въплъщението, ако се случваше не в нашата вселена, а в един свят, в който животните говорят, в който се случват магии и т.н. Това е, което виждаме в „Хроники на Нарния”, и на практика имаме цялата библейска история и цялата история на човечеството от началото до края. В първата книга – „Племенникът на магьосника”, проследяваме сътворението на Нарния. В последната книга – „Последната битка”, имаме унищожаването на този стар свят и идването на новия свят. Втората книга – „Лъвът, вещицата и дрешникът”, беше екранизирана. В нея виждаме лъва Аслан, който принася себе си в жертва, за да изкупи вината на някой друг. Това, естествено, представя Христос и Неговото въплъщение. Конкретните символи не са толкова много, но цялата история постоянно има препратки към библейската история. За човек, който е запознат с библейския разказ, „Хрониките на Нарния” са пълни с библейски елементи, но за човек, който не е запознат, те са страхотни истории. Луис пише на едно дете, което му задава въпроси за символите в Нарния, и там той обяснява, че идеята му е, като четат „Нарния”, децата, които са твърде малки да разберат изцяло библейския разказ или пък го смятат за скучен, да се влюбят в историята и когато пораснат и един ден се запознаят с библейския разказ, да го намерят за привлекателен.

К. С. Луис е наречен „апостолът на скептиците”. Защо според вас?

Именно защото може да се отъждестви с хората, които не вярват директно, за разлика от много други, които са израснали в християнски контекст. Той израства като вярващ първите си няколко години. След това, след смъртта на майка, си е отблъснат от Този Бог, Който може да допусне такова страдание. Той разказва за ученическите си години, а после и за студентските в Оксфорд, и казва, че там не е имал никакъв морал и морални ценности. Да, бил е относително добър човек, по неговите думи, но ценности като морална чистота и почтеност не са го интересували. Не е можел да види какъв смисъл имат. Така че, когато се сблъсква с Христос, подобно на героя Юстас от „Плаването на „Разсъмване”, той вижда себе си като в огледало. И както Юстас се налага да се превърне в дракон, за да види всъщност какво представлява, Луис се сблъсква с нещо подобно и той пише, че въпреки че се съпротивлява с всички сили, Христос го вкарва в Небесното царство.

Значи и такива могат да влязат там.

Мисля, че те стават най-добрите християни.

Вие споменахте за смъртта на майка му – факт, който го разочарова от Бог и го отблъсква. По-късно в живота си той преживява и загубата на любима жена, от същата болест, но този път това не го отблъсква от Христос, а напротив – води го до по-голямо познание за същността и смисъла на Бога. В своите произведения той се мъчи да намери отговор на фундаменталния въпрос, защо един добър Бог позволява скръб, страдание и болка в този живот. Пише и различни книги на тази тема, но на български е преведена единствено книгата „Проблемът болка”. Как той представя въпроса за страданието в творчеството си?

Отново нещо, което различава Луис от повечето християни, е, че мнозина от нас се страхуваме да задаваме неудобни въпроси. Сякаш ни е страх, че ако се изправим пред реалността, вярата ни може да бъде съборена. Това е нещо, което се вижда в цялото творчество на Луис, без значение дали пише литературна критика, философски книги или художествена литература. Той е дълбоко убеден, че човек трябва да се сблъска с реалността – такава, каквато е. Нарича реалността иконоборческа – тя събаря нашите фалшиви представи за света и ни кара да се изправим срещу истината. К. С. Луис не се страхува да задава такива въпроси, не се страхува да се сблъска с истината. Това прави той в книгата си „Размисли за скръбта”, която за съжаление не е преведена на български. Интересно е, че той пише „Проблемът болка” 20 години преди това. Книгата на практика е един философски труд, който се опитва да отговори на въпроса, как е възможно Бог да бъде всемогъщ и добър и същевременно да виждаме толкова страдание по света. В самото начало на книгата, той е много искрен и казва: „Аз не мога да ви кажа какво да направите, ако вие в момента преживявате скръб. Най-доброто в такъв момент е малко кураж – много по-добре, отколкото много знание, а пък малко състрадание е още по-добре от много кураж, а пък малко от Божията любов е по-добра от всичко това.” Двайсет години след това му са налага да изпита отговорите си на свой гръб. В книгата си „Размисли за скръбта” той задава трудните въпроси: защо е било нужно на Бог да му даде три години щастие и след това да му отнеме любимия човек; защо изобщо трябва да го има това добро, ако ще се отнеме. Но в крайна сметка К. С. Луис преживява нещо подобно на библейския герой Йов. Задавайки трудните си въпроси на Бога, Бог в крайна сметка застава Сам като самодостатъчен отговор.

До своята бъдеща съпруга К. С. Луис пише: „Аз искам Бог, а не представата си за Него”.

Понеже не знаем всичко, нашата представа за действителността е недостатъчно реална и затова неизбежно всеки един от нас се сблъсква с моменти в живота си, в които представата му бива разтърсена. Това важи и за Бога.

Човек свиква с логиката, която си е подредил сам, и е много трудно тя да бъде нарушена... В тази връзка искам да разгледаме и една друга негова книга, в малко по-различен жанр – „Великата раздяла”. Книгата е преведена на български и в нея той отново поставя въпроса за фалшивото и истинското и важността на човешкия избор, дори и за вечността. Какво бихте казали вие за тази книга?

Брилянтна книга, ако не я е чел човек, трябва да я прочете. Там един от много интересните елементи в разбирането на Луис е, че действителността е тежка. В книгата се разказва за т.нар. хора сенки. Хора, които са умрели, които имат шанс да отидат в преддверието на рая и в един смисъл да направят последния си избор – дали искат да влезнат в рая, или искат да се върнат в нещо, което, откажат ли рая, за тях се превръща в ад. Това, което се вижда, е, че тези, които искат да влезнат в рая и правят този избор, изведнъж стават по-тежки, започват да стъпват тежко и могат да ходят по тази земя. Тези, които откажат да влезнат в рая, за тях рая е безкрайно болезнено тежък; капките дъжд ги пронизват като куршуми, тревата избожда краката им, не могат да потънат във водата. Тези фантастични елементи представят идеята на Луис, че реалността и истината са тежки, солидни, в противовес на фалшивите ни представи. Там той казва, че човекът, който избере рая, за него целият живот преди това, дори животът на Земята, се превръща в преддверие към рая, всичко започва да има смисъл. Човекът, който отхвърли Бога и отхвърли рая, за него дори онова, което е било хубаво на Земята, започва да има горчив привкус. Брилянтна книга!

Коя е любимата ви книга?

Труден въпрос. Мисля, че в различни етапи от живота си съм имал различни любими книги. Още си спомням как за първи път се докоснах до „Хрониките на Нарния”, когато бях някъде около 10-годишен. Майка ми я четеше на английски и я разказваше на мен и брат ми. Все още в ума ми е запечатано как сме на почивка в Мичурин, разхождаме се и тя ни разказва. Историите ме заплениха. След това си спомням в основното училище как тайничко си слагах в учебниците книгите от „Хрониките на Нарния” и докато съучениците ми си приказваха в час или учеха нещо, аз я четях. Сега мисля, че най-любими са ми книгите от трилогията с научна фантастика – „Отвъд безмълвната планета”, „Переландра” и „Онази грозна сила”. Това са три книги, които представят три етапа от развитието на човечеството. В „Отвъд безмълвната планета” се говори за това, как би изглеждал един друг свят, в който не се е случвало грехопадение. Във втората книга – „Переландра”, виждаме свят, в който се появява изкушението за грехопадението. Злото се появява и изкушава първия мъж и първата жена. Разглежда се въпросът, как би изглеждал светът, ако те не се бяха поддали на изкушението. „Онази грозна сила” пък говори за това, как би могъл да изглежда Апокалипсисът от Библията, ако се случваше в наше време. Струва си да бъдат прочетени.