„За хората и боговете”

Малцина биха предположили, че филм, разказващ по един красив начин темите за жертвата и сигурността, която човек намира в Христос, би могъл да дойде от Франция – една от най-светските държави днес. Не по-малка е изненадата от факта, че филмът се превърна в хит сред зрителите и филмовите критици и спечели престижни награди, като Голямата награда на журито в Кан 2010 и „Сезар” за най-добър филм.

 „За хората и боговете” проследява последните дни от живота на осем французи, монаси от Ордена на цистерцианците, които служат в Алжир сред местното мюсюлманско население – грижат се за болните, споделят с тях както радостите, така и трудностите им. Филмът представя действителни събития, разиграли се в Алжир между 1993 и 1996 г., когато ислямистки бунтовници започват зверски да избиват всички, които, според тях, не отговарят на техните стандарти за мюсюлманско благочестие – от чуждестранни работници до момичета, които не покриват главите си.

Фундаменталистите заплашват живота на монасите в манастира и местните власти ги съветват да се върнат във Франция. Някои от братята искат да напуснат манастира, а други са на мнение, че трябва да останат. Всеки един трябва сам да реши за себе си и след драматични вътрешни борби монасите избират да останат в Алжир и да изпълнят мисията, която вярват, че Бог им е възложил.

Връзката им с местните хора е дълбока и те се опитват да се противопоставят на насилието, като проповядват с действията си ненасилие и милосърдие. Водачът на монасите е убеден, че те трябва да останат заради тези, на които служат, защото „любовта дълго търпи”, а друг един разказва, че не се бои от терористите, защото в Христос смъртта няма власт над него.

Въпреки че филмът засяга темата за насилието, правилната публика ще разпознае, че „За хората и боговете” е филм, който ни предизвиква да насочим мислите си към небесното.

Сблъсък на вярвания

Френският монах Анри Кинсон – консултант при заснемането на филма „За хората и боговете”, казва, че все повече французи се замислят за вярата и за разликите между исляма и християнството.

Животът на Анри Кинсон е не по-малко достоен за филм. На 28-годишна възраст той живее в луксозен апартамент в Париж и управлява милиони долари за голяма френска банка. По-късно една от най-известните инвестиционни банки в света – „Мерил Линч”, се опитва да го привлече в Лондон и му обещава още по-висока заплата. Кинсон взима решение, което стъписва колегите му. Той се оттегля от света на парите, раздава имуществото си и става монах от Ордена на цистерцианците във Френските Алпи.

Шест години по-късно животът му претърпява още един драматичен развой. Основава енория в беден имигрантски квартал в Марсилия, където обучава местните деца, за да им помогне да се интегрират в обществото.

Животът му като монах и работата му сред мюсюлмани му дават ценен опит, с който той помага като консултант при заснемането на филма.

Кинсон познава четирима от загиналите монаси и превежда книгата, върху която е базиран филмът „За хората и боговете”. В интервюто на Меган Башам той споделя надеждата си филмът да вдъхнови с историята си мнозина зрители.

Какво включваше работата ви на консултант по филма?

Включваше всичко. Трябваше да прегледам сценария и да внимавам за историческата достоверност, както и да запълвам празнините в историята. Избирах песните и молитвите. Правех предложения за диалозите между монасите.

Диалозите във филма са оскъдни, но богословски издържани. Трябваше ли да разяснявате съдържанието на актьорите и създателите на филма?

Да, налагаше се. Беше нелека задача, защото някои от актьорите открито заявяваха, че са атеисти. Не бяха противници на християнството, но почти нищо не знаеха за него. Не знам как точно да го обясня, но работата ми беше да лобирам. В продължение на два месеца аз бях по цял ден с актьорите. Доста се молех, разговарях с тях и накрая всички започнаха да се доближават до монасите и по този начин и до Бог. Не мисля, че човек е в състояние да играе в този филм, ако по някакъв начин не се е докоснал до Онзи, за Когото тези монаси са жертвали живота си.

Смятам, че Бог много ми помогна. Например бях против финалната сцена на филма, който първоначално завършваше с това, как алжирци откриват главите на монасите. За мен това беше проява на лош вкус, а за близките на монасите щеше да е твърде жестоко. Защо историята да завършва с омраза, страх, смърт и отчаяние? Исках да се придържаме към гледната точка на монасите. В деня, в който снимахме отвличането на монасите, заваля сняг и камерата ги засне как изчезват в снега и мъглата. Начинът, по който се изгубиха в облака мъгла, ми напомни за облака над скинията в Стария завет – сякаш монасите изчезват в Бог, което за мен е истинската история.

Режисьорът Ксавие Бовоа ми се обади и ми каза: „Анри, ще оставя края на филма на Този, Който смятам, че ръководи снимките, и за мен това е Бог. Сцената в мъглата ще бъде краят на филма. Тя ни беше пратена от Бог” – това бяха думите му.

Когато става въпрос за исляма и християнството, хората приемат това като сблъсък на култури, но във филма тези култури съжителстват добре, сблъсъкът по-скоро е между две вярвания.

Християните трябва да разберат, че единственият изход от сблъсъка на две цивилизации е да живеем вярата си по един убедителен и интелигентен начин и да се опитаме да възстановим отношенията си с хората. Някои казват, че може да има диалог с исляма. Не! Не може да има диалог с теории или теологии. Възможно е единствено взаимоотношението с хората.

Как би могъл този модел на изграждане на взаимоотношения да се приложи в една модерна, светска култура, като тази във Франция, да речем? В Европа хората все още таят в спомените си религиозните войни и тази нова вълна на насилие, която идва от мюсюлманския тероризъм, само подхранва идеята, че религията е съпътствана от насилие, не е за интелигентни хора и е отживелица.

Това, което ние трябва да направим, е да обясним наново какво представлява християнската вяра. Има различни богове и това става твърде ясно, ако се разбере поведението на различните хора, които говорят за Бог. Съществува любящият Бог на християнството. Исус учи да обичаме всички и тази любов не избива другите хора. Някои хора се прекланят пред един яростен бог, но нашият Бог ни казва, че можем да бъдем свободни от греховете си заради Неговата любов.

Във Франция нещата се променят. Започва да се засилва интересът към християнството, защото, когато не ти остане нищо друго, освен да тичаш след пари и жени, в един момент откриваш, че може би Евангелието не е лошо нещо. Този интерес във Франция се засилва в интелектуалните среди, което за мен е доста изумително, но и много интересно.

Какво се надявате зрителите да извлекат от този филм?

Ако те открият любящия Бог, Когото аз открих, когато бях на 20 години, това ще е най-доброто нещо, на което мога да се надявам.

Източник: WORLD Magazine