Четвъртък, 28.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

„Да си християнин, се иска издръжливост”

Main Pic
Публикувана: 23.08.2011
Автор: ЕВ
Прочетена: 1430
Коментари: 0

Интервю на Габриела Николова с Христина Панджаридис за живота, вярата и творчеството

 

В България сте по повод последната си книга „Ярост”. Защо „Ярост”?

Бих искала книгата да се казва например „Любов” или „Милосърдие”, но темата, която засягаме с моя съавтор Димитър Стоянов, произлиза от краха на финансовата система през 2009 г., когато имаше фалит на много банки, бум на безработицата, и ние написахме тогава тази книга като една човешка реакция и реакция на хора, които мислят, виждат, слушат новини всеки ден. Всъщност книгата беше готова още януари миналата година като ръкопис, но имаше тази съдба да седи и да чака, надявам се, най-подходящият момент.

 

Може би точно сега е подходящият момент тук, в България специално. Защото това е доста актуална тема в момента. В нашата действителност всекидневно се сблъскваме с неща, които предизвикват ярост, съвсем основателно при това – толкова несправедливости срещаме, но като хора имаме ли избор как да реагираме?

Мисля, че човек винаги има избор и ситуациите така говорят. Естествено, най-лесно е да реагираш първосигнално, веднага, по лошия начин. Но да бъдеш лош, е много лесно според мен. Да бъдеш добър, е трудно. Аз самата понякога реагирам с безразличие или с обръщане на главата, но след това си казвам: „А ако се отнасяше и за мен, тази реакция няма да ми е приятна.” Смятам, че човек има избор и особено за хората, които вярват в Бог, трябва първо да помислят, да преценят ситуацията, да оставят няколко мига на спокойствие и тогава да реагират. Да си помислят как биха се чувствали те на обратната страна.

 

Казахте, че сте християнка. Как се случи? Къде срещнахте вярата? Търсила ли сте я?

Вярата ме намери, ако мога да кажа така. Бях студентка по журналистика във Факултета по журналистика и имах приятелка Ваня Иванова. Един ден, отивайки на изпит в Софийския университет, валеше дъжд, влязох в сградата на университета и Ваня беше там. Естествено, неслучайно – знам, че няма случайни неща. И ми каза: „Искам да ти кажа нещо много хубаво!” Казвам: „Добре, нека да мине изпитът и ще поговорим.” След това седнахме на една пейка и тя ми каза: „Хриси, знаеш ли, че с моя мъж повярвахме в Бог.” И започна да ми говори. Очите й сияеха, лицето й светеше – наистина една необикновена картина. След това отидохме вкъщи, тя коленичи, и аз коленичих, и започна да се моли за нашия дом. Това беше първата ми среща с Бог, с вярата. Тя продължава и до днес. Имам моменти на падове и моменти на възход – не искам да крия, не съм някаква личност образец. И аз падам и ставам. Имало е случки в живота ми, в които съм усещала Божията промяна и Божията намеса в трудни моменти. Понякога не е веднага, когато съм се молила, а след известно време. Но понякога е почти на момента... Вярата и това, че сме християни, е, според мен, желанието да имаме едно вътрешно спокойствие. Ако имам хармония в душата си, всичко е наред, нещата вървят много по-леко. Вярата не е да вървиш и бариерите да се вдигат, хората да ти се усмихват, каквото търсиш, продавачката ти го подава... Не. Вярата е да имаш една уравновесеност, да се опитваш да бъдеш добър с хората, да им даваш това, което и ти искаш да ти дадат.

 

Живеете в момента във Франция. Емигрантка ли сте? По собствено желание ли заминахте? Какво се случи?

Влюбих се в този мъж, с когото пишем заедно, и заминах по любов. Моят син се адаптира много по-бързо и по-добре, вероятно като децата, но на мен ми е доста по-трудно. Изживях такива едни моменти на надежда, че всички ще ме приемат. Започнах да уча френски, влагах цялото си усърдие, побеждавах младежите, които са на 20 години... но след това спрях, понеже до един момент имаш право да учиш безплатно, след това вече, за да продължиш, трябва да си плащаш в университета, което не беше възможно за мен. И след това видях, че всъщност никой не се интересува от моите успехи във френската граматика. Изживях един доста труден период, търсех баланса и си спомням, че разхождайки се край канала на река Рейн (там, където живеем, е много красиво), си казвах: „Господи, какво искаш да правя? С какво искаш да се занимавам? Ето, дойдох в една чужда страна, знам езика, но не толкова добре, че да бъда журналист, да си упражнявам професията, която обичам. С какво да се занимавам? Дай ми отговор. Не искам да бъда безполезна.” И това продължаваше месеци наред. И наистина – ходейки, плачейки, не крия, споделям, искрена съм, защото мисля, че трябва и да насърча хората, които също са в един такъв тежък момент, на отчаяние може би... И какво стана? Един ден прочетох, че се организира един курс по творческо писане и хора като мен, които не са в България, могат да го проведат по интернет. Аз го завърших, но за да го изкарам, трябваше да пиша разкази. Писателят, който ръководеше курса, каза, че имам талант, но това не е достатъчно. Той каза: „Много хора имат талант, но спират дотук. Иска се издръжливост.” Мисля, че и да си християнин, се иска издръжливост. Не е само, че си повярвал. Трябва да продължаваш въпреки всичко.

 

Имало ли е моменти, в които ви е било трудно да продължите да вярвате?

Имала съм много такива моменти – отчайващи, но реших, че трябва да бъда оптимист и не да се задълбавам и да се вглеждам в неприятните моменти, а да вярвам, че всяко зло е за добро. И че ако не си си научил урока при една кризисна ситуация, ще ти се наложи няколко пъти да изживееш нещо подобно или още по-трудно, за да си кажеш: „Хей, не съм сам. И не трябва да мисля първо за егото си.”

 

Кои са основните неща, най-важните, които сте научили в ходенето си с Бог, в търсенето си Кой е Той?

Не трябва да реагираме първосигнално, когато видим един човек и той изглежда много добре, да си кажем: „А, да, това сигурно е един добър човек, той може да ми помогне, да отговори на моите въпроси.” А някакъв човек, който проси хляб или е зле облечен, да си кажем: „О, това е един нещастник, няма да се забърквам.” Не трябва да съдим по външния вид и в момента, в който се срещнем с някого. Трябва да оставим вратичка. Ако искаме нещо и не сме сигурни, просто все пак да опитваме, да правим стъпки, а не само да чакаме. Защото е казано: „Искайте и ще ви се даде.” По повод тази книга искам да ви кажа, че аз изпратих имейли на много издателства с анотации, със запитване: „Бихте ли се заинтересували от един такъв роман?” От тридесет ми отговориха пет. Няколко веднага отказаха, другите запазиха мълчание. Получихме и една отрицателна рецензия от едно от най-големите български издателства, което ни отказа издаването на романа. Но аз искам, ако имам някакъв успех с Божията помощ, той да започне от моята страна като българка. И никога във Франция не съм се срамувала от това, че съм българка, а напротив, казвам: „Аз съм българка.”

 

Липсва ли ви България?

Много ми липсва. Сега съм щастлива, че съм в България, макар и да виждам мизерията до лукса, събрани на едно място. Този контраст е много фрапиращ.

 

Много хора биха задали въпроса какво точно ви липсва оттук, от България? Като се огледаме наоколо... в сравнение с Франция?

Тази непосредственост на хората. Това, че мога да си поговоря, отивайки в магазина или по улицата с някого... Хората искат да говорят. Те са жадни да споделят, мъката си дори. Докато във Франция те са студени. Те са вежливи до един момент и след това просто ти обръщат гръб. Няма го това сближаване, което го има така естествено при нас. Наистина там животът е много по-устроен, много по-спокоен, но това не е, защото хората са по-талантливи или по-достойни. Просто това е една много по-богата страна, макар и вече с много дългове. Но тя е една голяма и богата страна, поне като обвивка, и животът на хората е устроен. Но повярвайте, те не са и с една стъпка по-умни от нас. Напротив. Поне нашето поколение. Много по-малко знаят за Европа, за литературата, за света, за другите страни. Когато учех френски, моите преподаватели французи бяха учудени, че ние някога сме учили по литература френски писатели и че аз мога да спомена имена и да цитирам разни неща от Екзюпери например.

 

Това звучи доста насърчително за нас като българи. Много ви благодаря. Желая успех и на първата книга, и на много други след нея.

Пожелавам на всички да продължаваме да вярваме, да не допускаме съмнението да се уголемява в нас. Бог не ни е забравил!

Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg