Неделя, 09.08.2020

Вестник Евангелски

Стих на деня"Защото, ако и да изчезнат планините И да се поместят хълмовете, Пак Моята благост няма да се оттегли от тебе, И заветът Ми на мир няма да се помести, Казва Господ, Който ти показва милост," Исая 54:10

OnLine
RSS Facebook Twitter

Дискусия „Досиетата на ДС – повод за страдание и/или покаяние в евангелските църкви”

Main Pic
Публикувана: 14.11.2011
Автор: ЕВ
Прочетена: 1344
Коментари: 0

Водещ: Вероятно през този месец ще бъдат обявени сътрудниците на Държавна сигурност, които са ръководители и членове на управителните органи на религиозните общности. Възможно е в този списък да има имена и от евангелската общност.

Как Евангелската църква е съществувала по времето на атеистичния режим в България? На какво са били подложени ръководителите на църкви и редови вярващи? Участниците в този разговор са пастор Христо Куличев от Евангелската съборна църква – София, пастор Младен Младенов от Евангелската петдесятна църква – Асеновград, и пастор Николай Стефанов от християнската църква „Сион”. Моите събеседници ще говорят по темата не защото са прочели две книги по този въпрос, а защото са били част от преследваната църква. Не са малко и присъстващите в залата, които могат да разкажат за това време. И така, да започнем с първия въпрос. Какъв е споменът ви от това време? Как вярата в Бога се приемаше от властите тогава?

П-р Христо Куличев: Споменът ми е двустранен. От една страна, мъката–- не само за моята ограбена младост, но и за две поколения, три даже, които 45 години живяха в това време. Аз принадлежа към онези, които имаха „щастливото нещастие” да видят изгрева и залеза на враговете на църквата в България. Това бе време на едно открито гонение на църквата. Църквата винаги е била гонена и страдаща. Но този път целта беше унищожаването й и това беше много болезнено. Но, от друга страна, трябва да кажа, че това беше едно благословено време, в което лично аз израснах много във вярата. Израснах в познаването на моя жив Господ. Можах да видя реално Неговата любов, грижа и закрила към мен, особено след като можах да си прочета лично досието.

П-р Младен Младенов: Аз бих добавил, че през 1961 г. ние с моята жена бяхме готови за младоженци и току-що излезлият от затвора пастор Харалан Попов (авторът на книгата „Изтезаван заради вярата си” – б.р.) ни благослови, преди да замине за Швеция. Няма да забравя думите му. Той каза: „Бъдете верни един към друг.” Неговата жена го чакаше 13–15 години и молеше Шведското посолство да се застъпи за него. Няма да забравя и едно докосване до брат Натанаил Цанчев от Троян. През август 1981 г. успях да вляза в затвора в Ловеч и да се видя лично с него. Нещо ужасно – пет преддверия, пет тела. Влязох в един огромен зандан, вратата се отваря „кръц” с един огромен ключ и влизайки вътре в затвора, виждаш един надпис: „Ако не желаеш – ще те научим. Ако не искаш – ще те принудим”. През краката на милиционера аз се мъчех да видя брат Натанаил Цанчев, а той се държеше непрекъснато за главата и казваше: „Боли! Боли! Боли!” Десет дни преди да излезе от затвора, го убиха, както убиват прасетата. Това беше един безмилостен, сатанински режим, който не искам никога да се върне в България. И още един случай: брат Йончо Дрянов от Варна – 8 години в затвора. Масово народ е извлечен от река Дунав в морето. Масово! Той разказва, че е усетил, че трябва да застане на определено място, и е имал видението къде да застане. „Покрай мен минаваха тела – разказваше ми брат Йончо Драганов, – но аз нищо не можех да направя. Едно тяло се въртеше около мен, в краката ми, аз исках да го отстраня, но то продължаваше. Наведох се и го извадих и това беше брат Харалан.”

П-р Николай Стефанов: Аз имам няколко много ярки спомена от времето на комунизма. Единият от тях е, че от 4- до 7-годишна възраст аз трябваше да живея в Стара Загора при баба и дядо. Причината за това беше, че моят баща беше интерниран в три различни села в България затова, че позволяваше деца да идват в църквата в Шумен. И за младежите от църквата в Стара Загора беше много смешно да ме питат: „Кои са твоите родители?” Аз отговарях, че баба ми и дядо ми са моите родители и те се смееха. „А кои са родителите на твоя брат?” (Понеже брат ми живееше при майка ми в Шумен.) И аз казвах, че майка и татко са неговите родители и младежите отново се смееха. Беше ми много мъчно и се питах защо като дете аз трябва да живея без родители и си спомням, че когато бях на седем години след едно богослужение имахме молитвено в църквата, започнах силно да се моля и да плача моят баща да бъде освободен. И аз не помня момента, но са ми казвали, че само два или три месеца по-късно законът в България се променя и хора, които не са имали присъда от съд, получават амнистия. И за мен най-щастливият момент беше да се върна при двамата си родители и да живея с тях.

Водещ: Лично, п-р Куличев, каква е вашата среща с Държавна сигурност?

П-р Христо Куличев: Те не са една и две. Много са и всяка среща имаше своята особеност. От една страна, те искаха да научат повече за вътрешния живот на църквата, и от друга страна – целта им беше да разберат дали могат да те използват за информатор, за доносник. Спомням си, като четох досието, една лична среща, която се състоя на 19 април 1951 г., доста отдавна. Докладът беше от този, който ме спря тогава и седем часа бях при него. Накрая изводът, който той бе направил, беше: „Куличев се оказа много твърд, много голям фанатик и затова сметнах, че не е необходимо да му предлагам да бъде сътрудник”.

Водещ: Пастор Младенов, на вас предлагали ли са ви да бъдете сътрудник на ДС?

П-р Младен Младенов: Доста пъти, но особено когато влязох в служение за първи път и станах пастор. Една година ме чакаха и ме проверяваха и след това ме поканиха в Окръжния съвет. Излезе шефът им и каза, че иска списъка на църквата, регистъра. Но после каза, че това го знае и не му трябва. Искал трите имена, адреса и къде работят тези, които за първи път са дошли на църква. И каза: „Ти не можеш да работиш само за твоя Бог. Ти трябва да работиш и за нас, ние сме властта. Ние командваме, ние дирижираме всичко”. Но аз не съм изпратен за това. Аз съм изпратен да проповядвам Евангелието на моя Бог. Забелязах между тях, когато ме арестуваха и ме отвеждаха в окръжното МВР, имаше хора от мундира, чиито сърца бяха отворени за Бог. Те трябваше да чуят. И ние сме вървели заедно не като арестант и този, който те придружава, а като един до друг. И когато е трябвало да отговарям пред главния полковник там, в Кърджали, този човек стоеше отзад и ми даваше сигнал кога да мълча и кога да говоря.

Водещ: Пастор Стефанов, споменахте за този силен личен момент в детските години. След промените вие и вашият брат е логично да търсите някакво възмездие. Как се справихте с новата ситуация? Какво ви донесе тя? Изобщо можем ли да говорим за реабилитация?

П-р Николай Стефанов: Аз имах привилегията веднага след като започнаха промените да бъда един от първите българи, които да заминат да учат в библейско училище в Америка и по това време майка ми и брат ми успяха да получат информация за досието на моя баща. Бяхме много неприятно изненадани да видим имената на някои хора, които ние сме считали като много близки и верни приятели. И пред нас беше изборът, какво да направим. Труден избор, защото се чувстваш предаден. Това са хора, на които си имал пълно доверие, споделял си живота си с тях, а се оказва всъщност, че са били изпратени от службите, за да докладват всичко. Знаеха всяка проповед на баща ми, кой е бил на богослуженията, какви дрехи са носили майка ми и баща ми, кой е давал свидетелство, колко деца е имало. Всичко това е описано в досието на баща ми. И кой го е казал това нещо. С брат ми – аз мисля, че мога да говоря и от негово име, защото и двамата минахме през този процес – избрахме да простим на тези хора и да оставим това в миналото, защото това е нещо между тези хора и Бог. Интересното е, позволете ми да разкажа един случай, докато бях в Америка, една жена, умирайки в болницата в Шумен, е помолила да извикат майка ми, за да се запознае с нея. Оказва се, че тази жена е работила в общината в Шумен и е отговаряла за религиозните въпроси. Нейните думи са били следните към моята майка: „Аз искам да ви поискам прошка, преди да умра, за всичкото зло, което съм сторила срещу вас и вашето семейство”. От друга страна, нито един вярващ, който е направил неща против нас, до този момент не е дошъл да си поиска прошка и да се извини за действията си. Ние говорим тук, на този форум за лидери, а Библията е пълна с примери за лидери, които не бяха съвършени, но моят най-любим пример е Давид. Той правеше много грешки, но бързаше да се покае и да поиска прошка и в крайна сметка Бог го нарече Свой любимец. И аз мисля, че редното е хора, които са направили грешки в живота си и до този момент ги държат в тъмно, да ги изкарат на светло. Смятам, че останалите сме готови да простим. Словото ни учи да даваме втори и трети шанс, както и Бог ни го дава на нас, но мисля, че трябва да има също и истинско покаяние.

Втора част четете тук

Трета част четете тук

Четвърта част четете тук

Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg