Вярата на българите зад граница – Торонто

Интервю на Марияна Филипова с пастор Кирил Попов – Църква на пълното Евангелие „Благата вест” в Торонто

Брат Кирил е наш сънародник, направил множество добрини на хората около себе си със своята християнска вяра, инициативност, упоритост, желание и още много други качества, които той притежава. Дано успее „да зарази” повече хора около себе си с доброта и трудолюбие и чрез личния си пример да вдъхнови с повече мотивация и надежда християните, които са далече от родината, а защо не и тези в нея.

Ако може, да се представите и да кажете няколко думи за себе си.

Моето име е Кирил Попов, роден съм на 24 май 1963 г., което е предопределило името, което моите родители са ми дали. От София съм. Със съпругата ми Даниела имаме три деца – Маргарита (15 г.), Александра (9 г.) и Давид (3 г.).

От 1992 г. съм основател и редактор на списание „Божия любов”. Повярвах и започнах да служа на Бога в Атина, Гърция, през 1992 г. От 1997 до 2007 г. служих на Бога в България, основах и бях пастор в ХЦ „Сион”, с. Ягодово, Пловдивско. През април 2008 г. заедно с цялото си семейство пристигнах в Торонто с видението да служа сред българите в този град и в Канада. Служението си започнахме на 6 април 2008 г., само два дни след пристигането ни в Торонто, и още на първата служба бяхме зарадвани от първия приел на нашите събрания Господ Исус като свой личен Спасител. Оттогава, вече 5 години, служим на Бога в Торонто.

Каква е вашата лична история? Как стигнахте дотук?

Годините, през които растях и се развивах в България, бяха години преди падането на Берлинската стена и отваряне на вратите за свободно прогласяване на Евангелието. По тази причина аз не бях чувал нищо за Бог. За християнството имах бегла, повърхностна представа. Моята почти столетна баба всяко лято идваше от село при нас в столицата, за да отиде за три дни „на монастиро”, както тя казваше. Беше винаги облечена в черно, така че изводът, който си бях направил по онова време, без специално да се замислям, беше, че християните са възрастни хора, облечени в черно, които, понеже нямат друга утеха или надежда, полагат вярата си в Бог, Който никой не е виждал и който по всяка вероятност не съществува. Тоест за мен всичко това беше суета.

Имаше и една друга причина до мен в онези дни да не стигне светлината на Евангелието. Аз бях русофил, считах, че всичко руско и съветско е най-правилното и доброто. Вярвах, че комунизмът е нещо добро, а Западът – гнил, точно както ни учеха. Всяка обида, произнесена срещу СССР, считах за дълбоко лично оскърбление и не веднъж и два пъти съм влизал в юмручни схватки със свои съученици, за да накажа хулителя. Дори и не ми е минало през ум, колко далеч от истината съм бил тогава.
Години по-късно в Гърция повярвах в Бог. Съпругата на мой близък приятел ми писа, че също е християнка. Удивен, попитах защо не ми е споделила това още докато бях в София, а тя отвърна: „Ти носеше голяма значка с червеното знаме и вярваше във всичко съветско. Кой би посмял да ти каже за Бог?”

Започнах да осъзнавам политическата истина едва когато през 1990 г. посетих Полша и в една католическа църква разгледах изложба за Втората световна война. Там с карти, снимки и текст беше ясно изявено, че тази война е започнала с едновременно нападение на Германия и Съветския съюз срещу Полша. Това беше невероятно за мен, тъй като ние бяхме учили, че само Германия е нападнала Полша. Възразих на моите приятели, но и се снабдих с книги и материали по въпроса. Когато се върнах в България и ги прочетох, разбрах, че казват истината. Отидох в СДС и предложих да напиша материал. Приеха и статията със заглавие „Съветската армия – освободителка или окупатор?” се появи през 1990 г. във в. „21 век”. В това време работех като сервитьор в един от най-престижните хотели в София. Въпреки че не познавах Бог, Той беше позволил да получа работа в един от най-реномираните в онези години ресторанти. Бог пожела да се докосна до света на бизнесмените, обслужвайки ги и разговаряйки с тях всеки ден в ресторанта на хотела.

Правеше ми впечатление, че макар да разполагаха с много средства, тези бизнесмени не бяха щастливи хора. Дори един от тях, австриец по народност, ми беше казал: „Кириле, Кириле, да не мислиш, че на мен ми е много приятно да пътувам по целия свят – днес в София, утре в Япония и после в Италия? Аз бих искал да съм като теб – в своя град, със своето семейство”.

Тези думи предизвикаха удивление в мен. Казах на бизнесмена: „Ти искаш да си на моето място, а аз копнея да бъда на твоето!”

Относно всичките тези бизнесмени и липсата на радост в живота им стигнах до заключението, че те просто са глупави или не оценяват реалността, защото, ако бях на тяхното място, щях да летя от щастие.

Оставяйки вярата си в съветското, неповярвал още в Бог, чувствах, че съм в непрекъснато търсене на нещо, което да изпълни сърцето ми. Една от сервитьорките (която днес е моята съпруга!) ми сподели за Бог, но у мен тази невероятна информация предизвика не вяра, а световъртеж, защото всичко ми се стори абсолютно безпочвено и абсурдно.

Тогава в търсене на стабилна основа и бъдеще в живота си заминах за Гърция. Заминах не по финансови причини – в „Балкан” получавахме два пъти по-голяма от средната за България заплата. Освен това получавахме редовно парични подаръци от клиентите. Дори с един, както го наричаме, бакшиш от 265 лв. кандидатствах за рекорд в предаването „Добро утро” на г-н Авджиев. Рекордът беше признат и щеше да бъде публикуван, ако не беше заплахата, че ще загубя работата си. Заминах за Гърция, защото не виждах за себе си бъдеще в комунистическа България (комунистите отново бяха спечелили изборите).

Заминах за Гърция, без да зная нито дума гръцки. Работата, която намерих там, далеч не беше такава, каквато имах в София. Така от лукса в хотела се оказах в калта на гръцките олимпийски строежи.. Но бях благодарен, че поне имах работа и подслон, защото първата нощ в гръцката столица прекарах, разхождайки се по улиците, защото не можех да си позволя престой хотел.

Изминаха пет месеца, в които трябваше явно да проумея и някои други истини за себе си и после – за Бог. Всяка седмица губех своята работа, финансите ми бяха близо до нулата. Беше като зигзаг, но същевременно аз упорствах в мнението си, че няма Бог.

Всяка вечер учех самостоятелно по един час гръцки, защото знаех, че за да пробия в Гърция, трябва да знам езика. Но не бях положил изпити и не можеше да докажа на какво ниво съм. Една вечер, както си вървях през центъра на Атина, видях някакви младежи в метрото да пеят и говорят. Спрях и се присъединих към слушателите. Това бяха християни, излезли на улицата да проповядват Благата вест за спасението чрез вяра в Исус.

Чух песните и посланието им и разбрах 90% от тях – зарадван си поставих отлична оценка по езика. Същевременно бях докоснат от Евангелието. Когато програмата свърши, младежите тръгнаха към различни хора от слушателите. Един от тях, почти двуметров млад мъж, се насочи към мен. Мислех, че отива някъде, и понечих да му направя място. Той обаче ми каза, че идва точно при мен. Попита ме дали ме интересува това, което току-що бяха говорили. Отговорих утвърдително и след още няколко думи младежът ми даде брошура с адреса на църквата и учтиво ме покани там.

Отидох заедно с най-близкия си полски приятел. Оказа се, че в тази църква има богослужения и на полски език, и още на първата служба приех Исус за свой личен Спасител.

В сърцето ми дойде пълен мир и разбрах, че това, което съм търсил през целия си живот, е бил Исус! Бях на 28 години.

Една година посещавах църквата, слушах Словото и дори без да осъзнавам, израствах духовно.

Тогава дойде в моето сърце копнежът да започна служение сред българите в Гърция. Причината: с цялата си същност разбрах, че и те, дори да не осъзнават, търсят Този, Когото аз вече бях намерил – Господ Исус Христос!

Междувременно, в края на 1991 г., когато взех твърдото решение да се посветя напълно на Господа и да оставя всичките свои светски пътища, получих видение от Бога да започна издаването на християнско списание. Молих се за името и то дойде в моето сърце – „Божия любов”. Бог ми говори, че това ще бъде списание както за невярващи, така и за вярващи. Даде ми и две указания относно това, как да съставям списанието. Каза ми се: 1. Всеки материал в „Божия любов” трябва да бъде така интересен, че да държи читателя за ръка от начало до край. Да бъдат отстранявани от него всички излишни неща, да остава само есенцията. 2. Всеки материал да прославя по някакъв начин името на Исус. Само тези две правила чух, макар че, ако бях в училище за журналисти, сигурно правилата щяха да бъдат десетки.

Четири месеца съставях и финансирах сам списанието. Тиражът му беше 700 бр.

При все че имах вътрешно желание да започна българска църква в Атина, нямах увереността за това, чувствах, че нямам сили за такова продължително, може би вечно посвещение.

Моята майка ми беше на гости в Атина. Когато си тръгваше, полският пастор (Домбровски) ни покани у дома си на обяд. Когато си тръгвахме, той каза: „Ние се молим Кирил да започне българска църква тук и да стане пастор”. Въпреки че преди това превеждах на български всяка негова дума, сега не преведох нищо от това, което той каза. Той обаче настоя и аз казах на майка си: „Нямат си друга работа, та се молят за мен да започна българска църква, да стана пастор! Но кога може да стане това? Първо трябва да завърша библейско училище, после да имам години на практика, и може би след десет години да стане това! Просто забрави”.

Не знаех, че нещата ще се развият толкова бързо и неочаквано. Още на следващата нощ получих видение. Намирах се на някакъв път сред поле. Този път завиваше надясно в далечината. И чух глас, който каза: „Какво пречи?” Това беше всичко. Когато видението свърши, в сърцето ми дойде тълкуванието за значението на чутата фраза. То беше следното: „Какво пречи да започнеш български богослужения в Атина?” Дълбоко в мен отговорът беше кристално ясен: „Нищо не пречи!” Преди това, когато мислех за започването на църква, пред себе си чувствах една бариера. Сега тази бариера я нямаше. Така на 22 юни 1992 г., понеделник, започнахме български богослужения в Атина, основахме Евангелизационна мисия за българите в Гърция „Благата вест”– Атина. Нарочно нарекох тази мисия евангелизациона, за да подчертая целта и духа от създаването й – да евангелизира, да разпространява Благата вест за спасение чрез вяра в Исуса Христа.

През първата година и половина не бяхме повече от 12 души, но вършехме с Божията благодат огромна дейност в Атина и други части на Гърция и разпространявахме списание „Божия любов” из всички области на страната. Най-големият плод бяха спасените души – мъжете и жените, които се обърнаха към Бог. Голяма беше радостта ни от възстановените семейства и десетките изцелени с Божията благодат.

През годините на няколко пъти бях сънувал, че съм отново сервитьор в онзи луксозен хотел. Въпреки че от финансова гледна точка това бяха добри години, тези сънища бяха кошмари за мен – ужас от това, да свърна от макар и нелекия Божи път назад, към старото, към времето на непознаването на Бог, към живота в грях. С голямо облекчение и радост въздъхвах, че това е било само сън.

Оттогава и до ден днешен видението и копнежът ми е да следвам Божия призив с цялото си сърце, да Му служа и да прогласявам Неговото Слово сред моите сънародници и хората от всеки друг народ, които Господ постави на пътя ми.

Какво събира българите в църквата в Торонто?

Никак не е лесно да се служи сред българите в чужбина, още повече в една развита държава като Канада, въпреки че, преди да пристигна в тази северноамериканска страна, вярвах точно обратното. Има голямо текучество. Хора идват и си отиват. Радваме се на новоприелите Христа, но се притесняваме от липсата на посвещение в следването на Господ. Знаем, че не е достатъчно само да тръгнеш по Божия път, но е важно да вървиш по него и да не се отклоняваш от него нито наляво, нито надясно.

Видението, което аз се стремя да прокарам сред вярващите, посещаващи в момента „Благата вест” в Торонто, е да служим на българите и България. Посветени на Бога, да достигаме за Божието царство българите в Торонто, в други части на Канада, други страни по света и да благославяме нашата родина България. Последното правим както чрез списание „Божия любов”, което продължаваме да издаваме, така и чрез изобилието от други наши служения под общото име служение „Божия любов”.

Следва продължение