Революцията, от която се нуждаем (2)

Какво се случва в България, когато видим катаджии на пътя? Шофьорите премигат с фаровете, за да предупредят колегите си, каращи с превишена скорост. Това е напълно естествено за нашия манталитет. Всички сме го правили. Ако знаете как съм се засрамила, когато чух следния коментар от швейцарец: „Защо да го предупреждавам? Той е опасен за мен и за останалите участници в движението, ако кара с превишена скорост. Разбира се, че трябва да бъде глобен!“ В Швейцария и най-скъпите коли, включително спортни и „S“-класа карат с 30, 50 или 60 км, където има такива ограничения – никой не нервничи и не изпреварва. Кога ще видим подобна гледка по родните пътища? Правилникът за движение е един и същ и в двете страни. Разликата е единствено в поведението на обикновения човек! Шофьорът на кола, струваща десетки хиляди евро не може да бъде уплашен от високите глоби. Той спазва правилника не, защото се бои да не бъде санкциониран, а защото изпитва респект към законите и не желае да рискува ничий живот.

Ще имаме ли доблестта да си признаем, че в стремежа си да се правят на „мъже“, хиляди българи ежедневно нарушават правилника за движение? Младежите подражават на заблудените си бащи и резултатът е висока смъртност по пътищата. Кой плаща за тази глупост? Децата на България, които си отиват преждевременно от тази земя. Заслужава ли си? Не се ли изразява истинското мъжество в това, да се възпротивиш на всеобщото безумие и да избереш страната на Закона и безопасността? Нека всеки сам си отговори и реши какъв пример и наследство ще остави на децата си. В развитите страни има писти (и у нас има), където любителите на високи скорости могат да упражняват хобито си. Но по пътищата правилникът се спазва, защото мъдрите хора ценят живота – и своя, и чуждия.

Мнозина българи се оплакват, че институциите не работят, но моят опит е различен. Преди години бяха изгорели уличните лампи и споменах на няколко от съседите ми: „Хайде да напишем писмо до кмета, за да ги оправят.“ Ето какви бяха реакциите: „Ти луда ли си?!“; „Кой ще ти обърне внимание?!“; „Какво му пука на кмета за нашите лампи?!“; „Няма смисъл“. Погрешен начин на мислене е, да се откажеш още, преди да си опитал, но за жалост, типичен за сънародниците ни. Опитах се да обясня, че кметът не е длъжен да обикаля всички улици в града, за да следи, какво не е наред. Някой трябва да му каже, но напразно. Е, и сам воинът е воин. Направих писмо от свое име до кмета. По закон всяка молба трябва да бъде отговорена в срок до един месец. Взела си бях входящ номер и реших, че ако наистина не ми обърнат внимание, ще пиша до „по-нагоре“, а ако трябва, и до Омбудсмана ще стигна. Обаче, не се наложи. Преди да изтече месец от внасянето на молбата ми, уличните лампи и на трите улици, които бях посочила, бяха оправени.

Когато моя позната научи за молбата ми и за бързия отклик на общинската администрация, ме попита: „Ако им пиша, че имаме нужда от метален варел за отпадъци, ще ми дадат ли?“ Ами, да видим! Писа им и получи каквото искаше. Друг мой познат научи за писмото ми до кмета и написа молба, да бъде оправена дупката на неговата улица. Оправиха я. Писала съм и до други институции, не само до Общината: до Агенция за закрила на детето, до Полицията, до редактори на вестници и къде ли още не. Някои открито изразяваха учудването си, как така ме е грижа за просещите по площада деца, за педофилията в Махалите, проституцията или порнографията, други не ми обръщаха внимание (все пак аз ще продължа да „хлопам“ и да настоявам), но в повечето случаи са откликвали. 

Институциите, системата и държавата са изградени от хиляди и милиони различни хора. Когато отделната личност работи съвестно, почтено и безкомпромисно, за всеобщо добро, тогава и институциите, системата и държавата също работят добре, и обратното. 

Напоследък няколко човека споделиха с мен за личните си казуси, заради които са имали проблеми с една или друга институция. Аз не отричам проблемите в системата – факт са. Онова, към което се стремя да провокирам българите, е да започнем да обичаме сънародниците си по същия начин, по който обичаме себе си. Грижейки се за себе си и за семейството си, да се погрижим и за някой друг! Борейки се за личните си каузи, да се борим и за тези на съседите си! Подавайки молби и жалби за своите проблеми, да подаваме и за общите! Не достатъчно българи го практикуваме, а ни е нужно.

През последните дни чухме и видяхме хиляди протестиращи по най-различни поводи. Може и да съм го пропуснала, но не забелязах някой да повдига въпроса за един от най-коварните, жестоки и срамни проблеми в нашата скъпа Родина: гетата. Нямам предвид Махалите, а местата извън регулациите на населените места или край бунищата. Където и да живееш в България, приятелю, просто се разходи до близкото гето. Наблюдавай и размишлявай. Случайно се озовах в гетото и седмици наред не можех да спра да виждам картините на потресаващата мизерия. Няма думи, които да опишат условията, при които живеят тези човешки същества. Те също са част от общия организъм, наречен България! Дали не би могъл да направиш нещо? И капчица загриженост ще е от полза.

От оплакване полза няма. Действай градивно, вместо да псуваш системата и политиците! Ние сме държавата! Ние сме системата (и тя затова е „гнила“)! Не чакай един, сто или 240 човека да свършат всичко! Направи онова, което зависи от теб, за да живеем в по-добре уредена държава! Бъди промяната, която искаш да видиш в България!

Следва продължение...

Първа част може да четете тук.