Съблазняването

Изглежда темата свързана със съблазънта е малко позабравена. Днес ние говорим предимно за последиците от греха пряко върху човека и твърде рядко за влиянието върху околните. Но може би не ни се иска да се замислим за отговорността, която носим и към тези около нас. Колкото и противоречиво да звучи, темата за съблазънта разкрива част от истинската ни любов към другите. Защото онзи, който обича ближния като себе си, ще се стреми по всякакъв начин да опази сърцето му; като не дава никакъв повод другия да бъде подтикнат към греха.

Обаче днес сякаш хората са се променили, понеже изкушенията са станали много повече. Една от най-често използваните фрази е: „Само Бог има право да ме съди“. В тези думи, ясно се вижда егоизма на човека, който е съсредоточил вниманието върху себе си и се опитва да оправдае своята постъпка или думи. Сякаш никой не се замисля за последствията върху другите. Но хората сами си произнасят присъдата, като си мислят че в онзи ден Бог ще ги оправдае, въпреки че те са били за съблазън. Уви, това е една огромна заблуда.

 „И рече на учениците Си: Не е възможно да не дойдат съблазните; но горко на онзи, чрез който дохождат! По-добре би било за него да се окачи един голям воденичен камък на врата му и да бъде хвърлен в морето, а не да съблазни един от тия малките.“ (Лука 17:1,2)

Когато говорим за съблазънта, ние трябва да разбираме „препятствията, спънките“, които хората поставят за вярата на другите. Тя не трябва да бъде разглеждана само в сексуален контекст, а за всяко нещо, което подтиква към грях.

 Например, разкрепостения живот на един християнин може да бъде спънка за невярващите да се обърнат към Бога или новоповярвалите да се утвърдят. Да, ние сами носим отговорност за живота си, но като вярващи които са призовани да бъдат „светлината на света“, „солта“, „град поставен на хълм“; поемаме отговорност пред Господа, за нашето представяне на истинския християнски живот. Ако хората около нас знаят, че ние сме вярващи, а примера който показваме противоречи на вярата ни, то ние сме станали съблазнители. Такива, които съзнателно поставят препятствия пред останалите за тяхната вяра. Защото ако ние, които казваме че сме християни, не се стремим на живеем както Христос, то какво ни ползва наименованието, което носим? Ако поради нас се „хули Божието име между езичниците“ - Рим. 2:24, то горко ни, както казва Христос.

Изглежда е станало модерно, всеки да живее както си иска и въпреки това да се нарича християнин. Затова можем да видим хора с по два, три брака, бизнесмени, шоумени, агенти на ДС, хомосексуалисти, прелюбодейци и пр. Всякакви хора, които се опитват да убеждават, че това което са правили или продължават да правят, не противоречи на писаното Божие слово. Но замисля ли се някой за ближния си, който вижда това. За невярващите, които разбират за делата им. „Само Бог има право да ме съди“, колко нарцистично звучат тези думи. Любовта изисква, ако видим брат ни да съгреши да го смъмрим (Лука 17:3). Ако той се покае да му простим, но ако не го направи какво ни разкрива това? Човешкото коравосърдечие и падение, поради което не можем да обичаме другия както себе си. А щом не можем да обичаме ближния така, то и Бога не можем да обичаме, както Той иска от нас. Отхвърлянето на изобличението е типично за онези, които са преуспели, горделивите, алчните и всякакви други, които са водени от нечестиви подбуди да задоволят Себето си. Всичките тези мисли ни довеждат до една тъжна истина; човекът, който поставя спънки, препятствия не само че не обича Бога, но и не живее за Него. Това го разбираме от факта, че не иска да изпълнява заповедите Му. (1 Йоан 2:3) Можем да се отричаме от собственият си егоизъм, но ако сме съблазнители, то изглежда и сме себелюбци и егоцентрици.

Апостол Павел е разбирал християнската свободата като свързана с останалите хора или по-точно чувствителността към тях. „Затова, ако това що ям съблазнява брат ми, аз няма да ям месо до века, за да не съблазня брат си“ (1 Кор. 8:13) В Коринт е имало такъв проблем свързан с яденето на идоложертвеното. Ние няма да се спираме на него, защото целта ни е друга. Ако брат ми буквално се възмущава, от това което аз правя и противоречи на вярата ми, то по-добре да спра. Защото вместо да подкрепям вярата му, я разколебавам, то тогава действията и думите ми са се превърнали в пречка за него. Тук е моментът на личната отговорност. „Не гледайте всеки само за своето, но всеки и за чуждото“ (Фил 2:4) Ако ние мислим само за собствената си свобода и изгода, без да обмисляме последствията за другите, то изглежда нямаме любов към ближния. Защото истинската обич е насочена към другия, който е обект на нашата любов. И ако ние сме възлюбили ближния като себе си  (Мат. 22:39), то и ще мислим за другия както за себе си. Затова истинската любов често я показваме с нашия пример.  Но нека кажем нещо и за лицемерието.

Апостолът описва лицемерието на някои уж вярващи по следния начин. „Твърдят, че познават Бога, но с делата си се отричат от Него, като са мръсни и непокорни, неспособни за какво и да било добро дело.“(Тит. 1:16) Не е достатъчно само да твърдим, че сме вярващи, живота ни трябва да го доказва. Защото в последствие, не само че ставаме повод за съблазън, но и даваме възможност да се хули Божието име. Тогава от никакво значение не е колко голяма е църквата, която надзираваме или посещаваме, дали имаме телевизионна или радио програма, издаваме книги, правим евангелизации, даваме милостиня, грижим се за вдовиците, сираците, бедните и пр. Ако сме лицемери, не е от значение какво правим за Бога. Бог не иска от нас да сме успешни християни а да сме верни, както гласи една известна мисъл на Майка Тереза.  Ако казваме, че обичаме ближния, но съзнателно, пред него, вършим грях, то наистина сме станали „мръсни, непокорни, неспособни за каквото и да било добро дело“. Имаме нужда от истинско покаяние или в противен случай ни очаква истинско осъждение.

Трябва да прозрем детайлите, които ни рисуват Господ Исус и ап. Павел, за да осъзнаем трагичното състояние на онзи уж вярващ, който чрез живота си се отрича от Бога.

Дали поставяме пречки за слабия във вярата, неуверения, колебаещия се, разкрива нашата любов към Бога и към ближния. Можем да бъдем и добър, и лош пример. Какви ще бъдем зависи от нас.

„Не участвай в чужди грехове. Пази себе си чист“ (1 Тим. 5:22б)