Другото лице на Левски, като свещенослужител и християнин

Васил Иванов Кунчев, Васил Левски, Апостолът на свободата е един светец, напуснал църквата, революционер, проповядващ европейската идея за разбирателство с всички народи, борец за национална свобода, който не се опитва да ограничи свободата на другите, аскет и борец срещу корупцията, както сега е модерно да го наречем, без самият да е корумпиран.

Революционното му дело и героична смърт, християнски характер и мироглед, всичко това е свързано с неговата религиозност и твърда вяра в Бога.

От ранно детство Васил Ив. Кунчев /Левски/ е закърмен с христовата вяра и евангелска нравственост. По спомените на сестра му - Яна Начова, той обичал често да слуша религиозните разкази и  наставления на баба си. В такъв момент на възторг “очите му заблестявали като въглени”, а душата му преживявала “нещо необикновенно”.

На 15 год. възраст, през 1852г., този младеж, подбуден от вяра в Бога, по съвета на майка си, жаден за знания и просвета, става послушник при вуйчо си - иеромонах хаджи Василий и заживява с него в хилендарския метох, в двора на Карловския храм “Св. Богородица”. Първите послушания били обучението в четене, писане и църковно пеене. Под прякото учителство на  небезизвестния карловски педагог Райно Попович, който бил и църковен псалт, Васил започва уроците по грамотност с изучаване на Св. Евангелие и посланията на Св. Апостоли.

Известният писател Тодор Влайков в спомените си, говори за Васил, че бил “много набожен и проникнат с мистичен дух”. Хаджи Господин Славов от Ст.Загора, го представя от онова време  като “смирен и благочестив”.

Най-вероятно този мистичен дух е основната причина, през 1858г, след шест години послушание, на 21год. възраст, на 7 декември, в Сопотският мъжки манастир, Васил съвсем съзнателно и зряло да приеме монашеско пострижение от Пловдивският митрополит Паисий, а на следващата година да приеме ръкоположение в свещен дяконски чин и служение при хр.”Св. Богородица” - гр. Карлово.

С новото си име – иеродякон Игнатий, бъдещият апостол на свободата, започва своето служение на народа, най-напред с молитва пред Бога.

Вярата в Бога поражда молитвеност- желание да общуваш със Създателя, да Му споделяш своите душевни вълнения, да Го молиш за помощ, към себе си и за другите, а после и да Му благодариш за онези благодеяния, които Той вече излива над нас като любящ родител.

Освен личната молитва, която Игнатий е извършвал насаме, за него особено важна е била църковната молитва. По време на богослужение. Застанал пред църковния Иконостас иеродяконът възгласял: “С мир на Господа да се помолим..,за целия свят.., за Божиите църкви.., за свещенството, дяконството и църковнослужителите,...за българският народ и войнството му,...за всеки град и страна и за онези, които живеят в тях,.. да им помага Бог и покори под нозете им всеки враг и противник;../Да се помолим/:..за изобилие на земните плодове и за мирни времена,..за тези които пътуват, страдат и боледуват, за пленените и тяхното спасение,..за избавление от всяка скръб, гняв ,беда и нужда.”...Можем да сме сигурни, че когато младият духовник се е молил с тези думи, пред лицето  на Бога, за целия народ, който се намирал в тирания, под ярема на османското иго, ги е казвал от  сърце с голяма вяра и надежда, в Божията помощ.

Според историческите свидетелства на съвременници, иеродякон Игнатий до края на живота си е съхранил вярата и предаността си към Бога, изразени чрез монашеското му постижение. Иначе казано, до край останал християнин и духовник-монах.

Известно е и това, че преди да бъде обесен в София Левски сам поискал да бъде изповядан и причастен, което извършил на лобното място софийският свещеник – иконом Тодор Митов. По спомените на Димитър Димов, Левски бил запитан: ”Искаш ли да се причастиш?”, на което той отговорил – ”Желая!”.

В едно свое писмо от 12 декември 1872 г. до Ловчанския комитет Левски казва: ”Който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, т. е. във вярата и честта си (като християнин – б.а.), той е най-ниският и гнуснавият човек на света. По-добре сто години мъки – честно, а нежели да тъпче вярата и честта си!”

В духовниците, свои събратя, дякон Игнатий е виждал най-верни и сигурни хора – служители на народа, с преданост към Бога. Защото, който е предан на Бога, той ревностно служи и за благото на ближния си. Затова в обиколките си из страната той най-напред посвещава в революционното дело енорийските свещеници, монаси, игумени на манастири, монахини, сетне даскали и всякакви други люде – родолюбиви българи.

Ето го и отговорът на въпроса, какво накара дякон Игнатий да се отдаде на революционна борба – това е любовта към ближния, любовта към измъчения му народ.

Първата и най-важна заповед за християнина е да обикне Бога с цялата си същност, а другата подобна ней е да възлюбиш ближния като себе си (Мат. 22:36). Любовта е изпълнение на Божия закон (Рим.13:10), казва св. ап. Павел. Любовта към ближните е отражение на любовта към Бога, защото в ближните обичаме Божия образ, богоподобната им същност. Християнската любов се отличава от всякаква друга любов по това, че е чиста, безкористна по подбуди и саможертвена по своя характер. Християнската любов е градивна творческа сила не само в религиозния и нравствен живот, но и във всички сфери на личния и обществения. Такава я виждаме и в живота на дякон Игнатий.

Завидно е християнското му братолюбие, но едва ли само то е било достатъчно да го извиси до онова съвършенство в духовния живот, което откриваме в живота на светиите, проявено в пламенна молитвеност, чистосърдечие и преданост на Божията воля и промисъл. Без да го възвеличаваме повече от това, което е, Дякона – Левски ще остане за нас, неговите потомци, ярък пример на християнин и духовник.