Децата - радост в грижите и грижа в радостта

"Затворете очи", каза водещият на обучението. "Спомнете си вашето детство. Спомнете си какви деца сте били. Какви игри сте играли? Кое беше любимото ви ястие? Къде обичахте да ходите? Какво ви казваха родителите?"

Тридесет възрастни хора затваряха очи и се връщаха в детството. Представяха си отминали години, отдавна отлетели времена. "А сега отворете очи" - водещият ни откъсна от пътуването в миналото. За някои то носеше усещане за лекота и радост, а за други - тъга, болка, самота...

Колкото повече остарявам, толкова по-често се връщам в детството. Интересно е, че спомените ми не са детайлни. По-скоро си припомням емоции, места, преживявания...

Не зная какви са спомените от вашето детство, но аз често виждам онова детенце с чуплива коса, което не иска да се прибере и да остави играта на двора или при съседите. Виждам момчето, което стои до тавата с лютеница и яде поредната намазана филия. Виждам и детето, което спи спокойно на задната седалка на големия (поне така ми се струваше) жълт "Трабант - комби", който лети към нови преживявания и приключения.

Във всички тези картини от моето все по-отдалечаващо се детство виждам и много лица - на моите родители, брат ми, дядовците и баба ми, съседски деца и приятели, които отдавна не съм срещал... и се усмихвам.

Докато се връщам от тази разходка в миналото, усещам малкото си момче до мен. Моят 4- годишен син търси внимание и само секунда преди да го чуя, в ума ми минава тревожна мисъл: "Какво ще си спомня той след години? Когато се върне в миналото, ще има ли усмивка на лицето му? Как да му подсигуря щастливото детство, което аз имах?"

Работата ми е свързана с хора - жертви на насилие. Често след поредния ужасяващ случай, при който е упражнено насилие над дете, се питам какво ни става на нас, възрастните. Защо толкова силно мразим и себе си, и децата, че им причиняваме такива ужаси? Не трябва ли децата да са нашето най-голямо богатство и най-голяма отговорност?

Често след тежък работен ден имам нужда да се уверя, че всъщност малцина са тези, които тормозят децата си, като ги насилват и бият. Повечето хора не правят така. Имам нужда да отида при моя син, да го гушна силно и без думи да му обещая, че няма да преживее ужаса, на който са подложени децата, с които работя.

Не е лесно да си родител. В една песен се казва, че "всички сме продукт на детството си". Никой не може да избира своето детство и всеки носи отпечатъците на родителските успехи или неуспехи.

Докато мислех за грижата и радостта при отглеждането на децата, се запитах за смисъла на родителството. Чувал съм хора да казват, че както те са гледали своите деца, така очакват да бъдат гледани от тях на старини. Има родители, които очакват от децата си благодарност за онова, което са били длъжни да правят. Виждал съм и такива, които непрекъснато манипулират децата си, като им вменяват вина.

Според Зигмунд Фройд "нуждата от бащинска закрила е най-голяма в детството" и колкото и да са оспорвани неговите теории, не можем да отречем, че тези му думи са изпълнени с дълбок смисъл.

Божието слово ни учи на същото. Незаменима е ролята на бащата в грижата и възпитанието на децата. Ние, бащите, често се опитваме да избягаме от тази си роля и да я прехвърлим в ръцете на майките. "Грижата за децата е женска работа", казват много мъже, но Библията учи друго. Апостол Павел казва: "А вие, бащи, не дразнете децата си, а ги възпитавайте в учение и наставление Господне" (Ефесяни 6:4). И добавя: "Бащи, не дразнете децата си, за да не се обезсърчават" (Колосяни 3:21).

Не подценявам значимостта на майката, но тези стихове подчертават безспорната роля на бащата във възпитанието и наставлението в Божия път, както и в насърчаването на децата. В повеленията, които Бог остави чрез Мойсей на Своя народ, често присъстват заповеди, напътстващи родителите да говорят, да разказват, да учат децата си за Бога и Неговите пътиша още от най-ранните им години.

Един писател казва, че е "фатално лесно да бъдат накарани малките деца да мислят, че са ужасни." А друг добавя: "Децата не са книжки за оцветяване. Не ги изпълвайте с любимите си цветове."

Да, отглеждането на децата е съпроводено с много грижи. Спомнете си вашите тревоги, когато детето ви е било с температура или не е спирало да кашля. Спомнете си как понякога ви е изкарвало от равновесие, докато се е тръшкало в някой магазин или е плачело насред улицата. Припомнете си миговете, когато сте се прибирали уморени, и сте жадували да си починете, а то е искало да играе на "ти тичаш, аз гоня".

Толкова много спомени с малките ви или големи деца, които ви карат да изтръпвате, да се ядосвате и да се чувствате провалени. Наистина родителството е сериозно изпитание. Децата имат нужда от нашите грижи.

Но нека се върнем към моментите, които са изпълвали сърцата ни с трепет, лицата ни - с усмивки, а очите ни - със сълзи на щастие.

Спомнете си малкото дете, което протяга ръчички към вас и казва, че ви обича, извинява се или просто иска да получи нежна прегръдка. Припомнете си усещането за бащина или майчина гордост, когато детето ви е изричало някое стихче, без да допусне грешка, когато се е прибирало у дома с безупречна класна работа, постижение от спортно състезание или просто само е изхвърлило боклука, без да му напомняте. В такива моменти грижите за децата ни наистина избледняват и остават на заден план.

Децата ни създават грижи, но и толкова много радост, че с искрено сърце можем да признаем: те ни носят радост в грижата и са грижа в радостта.