Религиозност, духовност и вяра - каква е разликата?

Днес все повече хора се определят като духовни, но без да са религиозни. Радикалната вяра пък е нещо съвсем различно. Нека да се вгледаме и в трите.

Живеем във века на "триумфа на човешкия дух". Отвсякъде се множат книги и филми, които рекламират духовност от всякакъв вид. Проучванията обаче показват, че хората твърдят, че са духовни, но в същото време не желаят да бъдат асоциирани с църкви или деноминации, тоест отричат да имат връзка с каквато и да е религия. Много от юношите днес, родени в годините на новото столетие, предпочитат да се определят именно така - като "духовни, но не религиозни".

Според мен библейската вяра не е нито едното, нито другото. В тази връзка ще цитирам няколко определения за "религия". Според Фройд религията е "проекция на човешките желания, отправени към божество или богове, които изискват ритуално поклонение и жертви". Жан Калвин се изразява в подобен смисъл, като казва, че "човешкият ум е фабрика, която непрекъснато произвежда идоли." Карл Барт на свой ред заявява, че "религията е човешко дело".

Подобно на религията, духовността е човешка деятелност или характеристика, която се явява контрастна на вярата. Ако трябва да го обясним простичко, духовността е човешко религиозно постижение, докато вярата е дар от Бога, който ни се дава безусловно и ние не можем да направим нищо, за да го усъвършенстваме. Точно обратното, ние отиваме при Бога и отчаяно го молим: "Вярвам, Господи, помогни на моето неверие!" 

Преди 30-40 години филосoфиите на New Age  едва навлизаха и тогава "всеки беше насърчаван да вярва във всичко". Днес те вече разполагат със солидно установена система, която разпознаваме по познатите лозунги: "Възползвай се от всички възможности!", "Създай своя собствена реалност!", "Бъди верен на себе си!". По своята същност тези идеи са дълбоко религиозни. Те произтичат от илюзии, позитивно мислене и неспособност да наречем злото с истинското му име. Човешкият потенциал, който често се маскира зад думата "духовност",  на практика се е превърнал в идол, който очаква да му се покланят.

Време е да зададем въпроса до колко проповедите, които слушаме всяка неделя, имат реална връзка с библейския текст? Дали истинската "Христология" на ранната църква не се е превърнала просто в "Исусология"? В съвременния контекст е изключително важно да правим ярка разлика между само-оправдание и само-освещение от една страна и съвършеното, и благодатно дело на Бога, довело до нашето оправдание заради кръстната смърт на Неговия Син, от другата страна. 

Кризата от липса на истински Христови ученици днес се корени в недостатъчно ясното библейско проповядване. Мнозина може и да не се съгласят, защото ще кажат, че всяка неделя слушат проповеди, които са основани на текстове от Библията. Според мен, обаче, това не ги прави наистина библейски. Ако проповедникът не е инвестирал лично в изучаването на библейския текст, така че да му струва нещо и даже да рискува, докато подготвя своята проповед, тогава тя не е библейска. Ако проповедта не произтича от най-дълбоките лични убеждения на проповедника, то тя не е библейска проповед. С думите на Джордж Уайтфилд, ако "проповедникът не проповядва като един умиращ на други умиращи хора", то проповедта му не е библейска. 

Всеки път, когато се изправи, за да проповядва, проповедникът трябва да е променен от думите, които изговаря. Ако текстът наистина ви е докоснал, вие ще го знаете и това ще бъде видно и знайно и за вашите слушатели. Ако знаете, че умирате, ще съумеете да разпознаете Словото на живота, когато го чуете, то ще променя живота ви и няма да бъде просто произведение на омилетиката. Словото, което изговаряте, ще идва директно от Автора на живота, който сътвори всичко видимо и невидимо от нищото. 

Господ, който е живото Слово никога не изоставя онези, които са се посветили да споделят Благата вест по всеки възможен начин.

Източник: Christianity Today