Понеделник, 25.06.2018

Вестник Евангелски

Стих на деня"След като стигна на мястото, им каза: Молете се да не паднете в изкушение." Лука 22:40

OnLine
RSS Facebook Twitter

Добрият Уил Хънтинг и гей-прайдът

Main Pic
Публикувана: 08.06.2018
Автор: Радостин Марчев
Прочетена: 2297
Коментари: 0

"Добрият Уил Хънтинг” е един от любимите ми филми. Главният герой в него (в ролята е Мат Деймън) е гениален младеж с антисоциално поведение. Уил е чистач в престижен университет без да има формално образование, но един ден като на шега, доказва сложна теорема, поставена като тест за студентите от катедрата по математика. Професор Лембо е толкова впечатлен, че урежда проблемите му със закона (свързани с побой и съпротива при арест), при условие, че ще посещава психолог до деня, в който навърши пълнолетие.

Проблемът е, че психолозите не успяват да се справят с Уил Хънтинг. Няколко се отказват още след първата среща с него. Накрая, отчаян, професор Лембо моли за това бивш съквартирант от университета, Шон (Робин Уилямс), който неохотно се съгласява да се срещне с Уил.

Първата среща в кабинета на Шон протича подобно на престрелка с бързи въпроси и контравъпроси и от двете страни. Накрая Уил Хънтинг забелязва нарисувана от терапевта картина. Донякъде ръководен от картината, донякъде стреляйки на посоки Уил грубо докосва болно място в душата на Шон и почти го провокира да го удари.

На следващия сеанс Шон го завежда в един парк с езеро. Сочейки плуващите в него лебеди Уил провокативно пита: „Това някакъв фетиш ли е?” В отговор Шон произнася най-силната (според мен) тирада във филма.

Мислеx си за онова, което каза за картината ми. Досред нощ стояx буден и разсъждавах. Нещо ми xрумна. Заспаx дълбоко и спокойно и повече не се сетиx за теб. Да ти кажа ли какво ми xрумна? Ти си просто xлапе. Нямаш идея за какво говориш. Никога не си напускал Бостън. Ако те питам за живопис, ще ми преразкажеш някоя книга. Микеланджело. Знаеш много за него. Творчество, политически въжделения, връзките с папата, сексуална ориентация – всичко. Но не можеш да ми кажеш как мирише в Сикстинската капела. Не си стоял там и не си гледал този красив таван. Не си го виждал. Ако те попитам за жени, ще нахвърляш каталог на качества. Може би си правил секс няколко пъти. Но не можеш да ми кажеш какво е да се събудиш до жена и да се почувстваш щастлив. Трудно момче си ти. Ако те попитам за войната, ще ми цитираш Шекспир. “Приятели, отново на оръжие сме призовани.“ Обаче не си и помирисвал война. Не си държал в скута си главата на най-близкия си приятел, не си виждал как в агонията си те гледа с молещи очи. Ако те питам за любовта, ще ми цитираш сонет. Но не си гледал жена с чувството, че си безкрайно уязвим. Не си имал чувството, че те разтапя с поглед. Че Бог е пратил ангел на земята специално за теб, че този ангел ще те спаси от дълбините на ада. Не знаеш какво е ти да си нейният ангел. Да я обичаш безкрайно, да си винаги зад нея, във всичко. И в боледуването от рак. Не знаеш какво е 2 месеца да спиш седнал в болницата, защото лекарите четат в очите ти, че свижданията не важат за теб. Не си понасял истинска загуба. Тя е възможна, само когато обичаш друг повече от себе си. Съмнявам се, че си се осмелявал толкова да обичаш някого. Гледам те и не виждам интелигентен и уверен мъж. Виждам наxакан xлапак, които е уплашен до смърт. Ти си гений. Едва ли някой може да сxване дълбочината ти. Ала ти решаваш, че си узнал всичко за мен от една картина. Правиш дисекция на живота ми. Ти си сирак, нали? И мислиш, че мога да разбера трудния ти живот, какво чувстваш и кой си, защото съм чел “Оливър Туист“? Нима това те изчерпва? Лично аз не одобрявам такъв подход. Защо биx се срещал с теб, ако мога да го науча от книга? Освен ако не искаш да говориш за себе си, за това кой си. Тогава наистина съм развълнуван. Ангажиран съм.

За мен „Добрият Уил Хънтинг” по особен начин хвърля светлина върху християнските реакции около тазгодишния гей-прайд. Д-р Престън Спринкъл казва, че хомосексуализмът никога не може да бъде сведен просто до християнски въпрос или проблем, защото зад него стоят реални хора със свои истории, болки и стремежи. Подобно на Уил Хънтинг някои от тях като деца са били отхвърлени от родители или малтретирани от съученици, някои са живели цял живот, чувайки думи като „педал” и „хомо,” други са желаели да бъдат с различна сексуална ориентация, без да са в състояние да осъществят това, трети вероятно са мислели за самоубийство.

Според статистиките хората с нестандартна сексуална ориентация са между 2 и 7 пъти по-склонни към самоубийство. Поради тази причина поредният гей-прайд не може да бъде сведен просто до едно събитие. И основният въпрос не е дали сме съгласни или не с провеждането на прайда, не е колко пари харчи Столична община за охрана, не е каква опасност представлява той за обществото, не е дали трябва да търсим законови основания за неговата забрана. Всичко това са реални и актуални въпроси, които трябва да бъдат поставени, но те не са най-важният въпрос.

Най-важният въпрос е дали тези хора са видели любов у християните и приемане от страна на църквите. Ако спасението винаги е по благодат и никога по дела, то всяка църква е пълна с хора, които по християнските стандарти са пълен провал – хора, които са били крадци, лъжци, прелюбодейци или горделивци. Хомосексуалните практики са грях, но те не са по-голям грях от онова, което самите ние сме правили.

Тимъти Келър има интересен коментар, който е много уместен по темата, но и често забравян: „Признавам, че като цяло, посещаващите църква може да са по-слаби психически и морално от онези, които не я посещават. Това не трябва да е по-изненадващо от факта, че хората, дошли в лекарския кабинет като цяло са по-болни от тези, които не са там. Църквите основателно привличат по-голям процент от хората в нужда. В църквите има и по-голям брой хора, чийто живот е бил напълно преобразен и изпълнен с Христовата радост.”

Ако Божията любов е била показана на нас, тя трябва да бъде показана и на тези хора. Ако Бог е умрял за нас, Той е умрял и за тях. Без разлика. Без чувство за превъзходство. Без самодоволство.

Дали нашите църкви са отворени за такива хора? Дали християните в тях са готови да кажат като Шон на Уил Хънтинг: „Защо биx се срещал с теб, ако мога да науча всичко от книга? Освен ако не искаш да говориш за себе си, за това кой си. Тогава наистина съм развълнуван. Ангажиран съм.”

Или ако погледнем от друг ъгъл, самите ние сме като Уил Хънтинг – хапливи („Лебедите да не са някакъв фетиш?”), страхуващи се и затова често нападателни, но без да сме усетили „мириса в Синкстинската капела” или болката в сърцето на човека – просто понеже никога не сме пожелавали да надникнем там. Ние си позволяваме да правим дисекция на живота на тези хора „от една картина,” книга, статистика, статия, проповед или просто от собствените си предразсъдъци – но рядко от задълбочено, лично общуване лице в лице.

“Ти си сирак, нали? И мислиш, че мога да разбера трудния ти живот, какво чувстваш и кой си, защото съм чел “Оливър Туист“? Гледам те и не виждам интелигентен и уверен мъж. Виждам само наxакан xлапак,” – казва Шон. Може ли да претендираме, че знаем всички отговори и да познаваме всеки аргумент и контрааргумент в спора?

Ако отговорът на горният въпрос е „не,” ние трябва да се покаем – заради своята слепота, коравосърдечие и липса на любов, заради това, че не искаме да имаме нищо общо  с тези хора и по този начин препречваме спасението на души, за които е умрял Христос.

Следващият важен въпрос е дали нашите църкви могат да осигурят пространство, в което хора с различна сексуална ориентация или джендър идентичност, но с вяра в Христос и решени да живеят според християнските морални стандарти, могат да се чувстват уютно? Не да бъдат гледани като странници или сбъркани, не да им бъде казвано как могат да се излекуват, а да намерят утвърждаване на своята ценност като хора, създадени по Божия образ, да бъдат приети като братя и сестри и самите те да намерят братя и сестри, с които могат да споделят своите вътрешни борби и трудности.

Между другото, докато у нас се готви гей-прайдът, на 26-28.07.2018 в Сейнт Луис, САЩ е планирана конференцията Revoice, която си поставя именно такава цел.

Ако отговорът отново е "не", можем да викаме до посиняване, че вярваме и желаем хомосексуалистите също да се спасят, но по всяка вероятност никога няма да видим това. Ако тези хора не намират сред нас любов, приемане и идентичност, те никога няма да дойдат – или поне няма да останат в църква. Точно както Уил Хънтинг унизява, ядосва и гони всичките 6 терапевта, с които го среща професор Лембо. Тяхното обяснение е: „Не искам да имам повече нищо общо с този ненеормалник.”

Звучи утопично? Може би. Но ако това  е вярно, християните, толкова склонни да говорим за греха на хомосексуализма, трябва да си дадем поне кратка почивка, през която да поговорим и за своя собствен грях.

И да не спираме да задаваме въпроса: Показваме ли любов към грешника, макар да мразим греха?

Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg