начало > Християнски живот > Вдигнахте ли кръста?

Вдигнахте ли кръста?

Публикувана: 13.09.2018
Автор: Петя Зарева
Прочетена: 2853
Коментари: 0

Сподели

Кръстовден е. Традицията, легендата или двете заедно напомнят за Елена, майката на император Константин, която отишла на поклонение в светия град, Ерусалим, за да намери кръста на Спасителя. Открила го и занесла частица от него на сина си. Ще попитате как е била сигурна, че е именно същият кръст. Пак според традицията мъртъв човек бил възкресен, след като кръстът бил докоснат до тялото му.

Преданието за откриването на Христовия кръст е било повод за немалко книги и филми, които възбуждат любопитството, защото всички ние се вълнуваме от чудесата. Искаме те да бъдат част от нашето ежедневие, след като вярваме в един всемогъщ Бог, който е същият вчера, днес и винаги. Чудесата винаги са били притегателна сила и хората са се стремели към тях. Още в древността Богът на Израил прояви мощта си, след като Неговият слуга Мойсей използва дървена тояга, като инструмент, даден от Бога, за да покаже несравнимата сила на Яхве.

В новозаветни времена нещата не бяха по-различни. Слушателите на Исус Го предизвикваха да върши чудеса, за да се докаже, но никой от тях не очакваше онова, което Бог беше предвидил този път. Никой не предполагаше, че Бог ще си послужи с чудото на кръста - обект, който до онзи момент беше предизвиквал само презрение и ужас. На кръст бяха повесвани най-големите престъпници. Защо Божият Син се съгласи на тази позорна смърт? Дали беше само, за да изпълни предсказанието в Стария Завет? До там ли стигаше покорството и обичта Му към Отца, а и към всички личности, създадени по Неговия образ и подобие?

За православната църква Кръстовден е време за издигане на кръста и напомняне, че той може да служи за благословение. За Христос събитието, свързано с кръста беше ключово. Заради кръста беше дошъл на света. Той вървеше към този презрян обект неизменно, но зад него се криеше такава любов, която е невъобразима за ограничения човешки разум.

За Човешкия Син кръстът означаваше физическа болка, срам, унижение, но преди всичко – отделяне от Отца. Той можеше да слезе от кръста или въобще да не отива там, но не направи нищо, за да го избегне или подмени с по-лека присъда. Дойде, за да отиде и да остане на кръста, докато Духът Му не бъде предаден в ръцете на Всемогъщия.

Ще се замислим ли ние дали сме вдигнали своя кръст и какво означава той за нас? За Господ Исус Христос той беше страдание, прието доброволно. Нито хулите, нито подигравките или болката можаха да го накарат да се откаже от него, да го захвърли и да сложи край на спасителния план. Кръстът е доброволен избор и за нас. Ако сме Христови последователи и ходим в стъпките Му, кръстът ще бъде неизменна част от живота ни, независимо дали го искаме. Е, можем да решим да го отхвърлим, но тогава няма да имаме нито право, нито основание да се наричаме ученици на Христос. И още нещо: докато на кръста Той беше оставен от Отца, защото понесе нашите грехове, то ние сме в много по-благоприятна позиция – присъствието на Бога в личността на Светия Дух ни е обещано завинаги, независимо от обстоятелствата. И така, трябва ли да се оплакваме?

Човешкото сърце е страшно болно и лесно забравя. То е склонно да помни трудностите и мъчнотиите, вместо да се концентрира върху благословенията и обещанията. Христос е обещал бремето ни да е леко, ако го понесем в Неговото име. Кръстът е в основата на християнската вяра като цяло. Без него вярата е празна и безсмислена. Исус предупреди, че, който не вдигне кръста и не Го следва, няма общо с Него.

Преди да станем съучастници на Христовата слава, ще трябва да минем през кръста. Кръстът никога не ще престане да бъде актуален. А дали се изразява в гонене и преследване заради Христос под формата на измъчване, затвор или смърт в страна на терор, или пък е равнозначно на унижения, присмехи и липса на популярност в относително свободна държава, това няма значение. В очите на Христос Неговите деца се наричат ученици само ако са понесли кръста и не гледат назад.

Днес питам преди всичко себе си: Имам ли право да се кича със сребърен, златен или седефен кръст или да го окачвам в дома си, ако в живота си всеки ден не показвам, че наистина "го нося"? Темата истински ме вълнува, затова заключението е в рима:

Кръст - звучи модерно, актуално. Бива златен, сребърен, с верижка.

Носи се и се продава даже - с лекота, без ни една въздишка.

Кръст, загубил славния си блясък, с дъх на сълзи, срам и голота.

Кръст, понесъл тежък отпечатък на безумство, грях и нищета.

Кой ли трябва да предпочета аз в правото си да избирам?

Нужен ли ми е изобщо, щом веднъж е бил издиган?

Ако искам мост да имам, за да мина през реката,

ще търпя дървото твърдо, то е пътят за оттатък.

Сподели: