начало > Църква > Страдащите християни - една болезнена реалност

Страдащите християни - една болезнена реалност

Публикувана: 09.11.2018
Автор: п-р Момчил Петров
Прочетена: 1516
Коментари: 0

Сподели

Християнските филми са обречени да бъдат възприемани противоречиво. От една страна, в нашата култура има твърде много неосъзната обиденост на Бога, която е скрита под повърхността. Сякаш множество хора, които се считат за атеисти, дълбоко в себе си водят някакъв спор. Те се самоубеждават и утвърждават, че Бог не е добър. Това като че ли най-добре проличава в раздразнението, с което се посреща разказа за християнския Бог в публичното пространство. Всъщност, ако сме истински атеисти, не трябва ли да реагираме с безразличие или дори с любопитство, както са любопитни разказите за източните религии и техните духовни практики?

От друга страна, самите християни винаги реагират разнопосочно. И това е обяснимо, тъй като преживяването на Бога е лично и интимно, всеки вярващ изгражда определени представи, към които е дълбоко привързан. Киното визуализира и обективизира неща, които човек е „виждал“ само с духовните си очи, с инструментите на абстрактното мислене. Понякога изграденият от християнското кино образ е вдъхновение и откровение, докато за други влиза в дълбоко противоречие с преживяната духовна опитност и е повод за огорчение.

От тези реакции нямаше да направи изключение и излезлият през 2018 година филм „Павел, апостол на Христос“, ако беше добил масова популярност у нас, подобно на „Страстите Христови“ или „Колибата“. С бюджет от 5 млн. долара и приходи от разпространение 23 млн. филмът представлява търговски успех, но е твърде далеч от популярността на най-масовите християнски продукции, а у нас остана практически незабелязан. Филмът е художествен опит да бъде продължен отвореният край на книгата Деяния на апостолите.

Ето и фабулата накратко: Църквата в Рим е подложена на чудовищно гонение и насилие, пред което събитията от 7, 8 и 12 глава от Деяния на апостолите изглеждат като прелюдия. Апостол Павел (Джеймс Фолкнър) е затворен в Мамертинската тъмница и няма възможност да окуражава изнемогващата църква. Лидерите на общността Прискила и Акила (Джоан Уоли и Джон Линч) са раздирани между избора да напуснат Рим заедно с цялата църква или да останат в града, за да продължат служението си към света, обричайки се на сигурна гибел. В тази обстановка в града пристига Лука (Джим Кавийзъл) с мисията да запише историята на апостол Павел и да предаде послание към страдащата църква в града. Лука се сдобива с разрешение да посещава апостол Павел. Префектът на затвора Мавриций (Оливър Мартинес) се досеща, че посетителят също е от преследваната общност, но въпреки това доктор Лука първоначално е оставен да извършва своите визити необезпокоявано.

В този сюжет сценаристите (Терънс Берден и Андрю Хайет) и режисьорът (Андрю Хайет) вплитат темите за християнската съпротива на злото като съзнателно придържане към ненасилие. Налице е драмата от преценката докъде стига лоялността към родината, когато условията за живот станат непоносими. Разбира се, показан е и начинът, по който вярата пробива път към невярващото сърце, когато е съпроводена от безкомпромисно християнско свидетелство. Поне за мен обаче ключова в посланието на филма се явява темата за уязвимостта на християнина. Колко раним е той спрямо миналото във вътрешния си свят и в своите най-интимни и скрити преживявания, дори когато безкомпромисно е скъсал с него.

Последният проблем е разгледан в контекста на мистериозния „трън в плътта“, за който Павел споменава във 2 Коринтяни 12:7. Той служи за разгръщане на дръзкото изследване на парадокса за „съвършената сила“, която се „показва в немощите“. Зрителят е подтикнат да се замисли и за пълнотата на изкуплението в смъртта на светиите, когато се „обличаме още повече, за да бъде смъртното погълнато от живота“.

Огромна заслуга на филма е, че няма нито едно клиширано благополучно разрешение на мъчителна ситуация. Християнската общност е дълбоко депресирана от жестокостта, която ежедневно се стоварва върху техни братя и сестри. Християните загиват агонизирайки, а не тържествувайки над гонителите си. Църквата напуска Рим, отправяйки се към място, където свидетелството ѝ ще бъде прието без такава непреодолима съпротива. Акила и Прискила са лидери, които се колебаят и търсят съгласието на общността, като излагат пред нея дилемата си искрено и уязвимо.

Апостол Павел не влиза в ролята на главнокомандващ в своите последни седмици живот. Лука лекува, като прилага своите естествени познания и няма чудодейни изцеления. Изправени пред най-пленяващо свидетелство за вярата, невярващите не падат на колене пред Господа, а запазват вътрешното си решение и преценка за преживяното за момент, в който ще намерят подходящ психологически комфорт за такъв избор.

Може би този прагматизъм и реализъм е продиктуван от посвещението на филма: „На страдащите християни от 21 век“. Днес християнинът от свободния свят трудно си дава сметка за непреодолимата преграда, пред която са изправени преследваните християни в ислямския свят, в страните с тоталитарни комунистически режими или намиращите се в територии с военни конфликти. Потопени в ужасяващо насилие, непоносимо унижение и натрапливото усещане за провал, страдащите християни заслужават именно послание, което бяга от ефектните избавления и щастливите развръзки.

Независимо дали ще възприеме художествените решения на сценаристите и режисьора на "Павел, апостол на Христос", струва си зрителят от свободния и благоденстващ свят да си даде сметка за своята пристрастеност към задължителния „хепи енд“. Християнинът трябва да се отърси от инфантилната представа за един толкова загрижен за неговото щастие и благополучие Бог, че практически всяка необратима загуба и дълбока болка стават немислими. Независимо дали нашето поколение или поколението, което възпитаваме, някога ще се сблъска с подобни преживявания, Божията слава изисква да имаме реалистична представа за действителността на страдащите християни.

Сподели: