Понеделник, 23.09.2019

Вестник Евангелски

Стих на деня"Защото с мъдър съвет ще водиш войната си, И чрез множеството съветници бива избавление" Притчи 24:6

OnLine
RSS Facebook Twitter

Божият образ в мен - илюзия или реалност?

Main Pic
Публикувана: 01.12.2018
Автор: Петя Зарева
Прочетена: 636
Коментари: 0
Аз съм отражение на Всевишния. Божият образ в мен е причината да бъда сътворен. Това е целта на моето съществуване
А. Тоузър 
 
Думите на Тоузър, цитирани по-горе, звучат особено категорично и предизвикват десетки въпроси. Очевидно е, че авторът им говори от личен опит и преживяното от него може да потвърди казаното. Следват обаче личните въпроси, насочени към мен.
 
Възможно ли е да отразявам Бога, без да съм Го виждала? Портретът Му не виси в Лувъра, Ермитажа или Лондонската художествена галерия. Някой може да ми препоръча катедралата „Св. Петър” в Рим, но самото ѝ име сякаш не вдъхва доверие. Ясно е, че ще се връщам към името.
 
Всевишният и аз. Доколкото зная, Него никой никога не Го е виждал. Чувал Го е, със сигурност! О, да, безброй пъти и с най-различни нюанси в гласа – от нежен, умиротворяващ шепот до гръмотевици, които шокират. Подобен глас предполага необятна и неописуема личност, но все пак личност, нали? Личност, която си има име/имена. 
 
Сякаш откривам първото, което ни свързва – ИМЕТО!
 
ВСЕВИШНИЯТ, може да Го наречем и Всевластен, Всемогъщ, Вседостатъчен, Всесилен, Вседържител. Представката е достатъчна, за да подскаже характера на личността Му. За по-ясно може да добавя „Все во все”. Той е Все во все, а аз съм една прашинка от второто „все”, която обаче е изключително специална, защото носи Неговото дихание. Трябва да стесня кръга обаче и да подходя по същество.
 
Ще призная, че на моменти името и знанието за личността не са достатъчни. Аз съм материална и ми е трудно да се отъждествя с някого, когото не мога да прегърна. Какво става с отражението тогава? Излиза, че Всевишният си остава недостижим, а старанията ми да се обличам като Него, са пълна загуба на време, защото така и не зная любимия Му дизайн или модел. Или пък не? Дали при Бога модата се сменя? 
 
Всевишният, аз, отражение, причина, смисъл...
 
Защо е толкова важно за хората да бъдат актуални, напредничави, авангардни, а защо не и популярни, когато назовават Всевишния с "нови" имена (напр., „Вселенски разум”, „Оня там”, Дънов, Буда и пр.)? Питате ли се дали това е богохулство?
 
Питате ли се защо ЕДИНОРОДНИЯТ СИН на Всевишния Бог никога не е бил описван с думи (в лице и тяло)? Какво им е пречело на вдъхновените евангелски автори да го сторят? Какво ги е възпирало, така че да говорят само за Неговите дела и думи, без да споменат какъв цвят са били очите Му? Дали носът му е имал правилни очертания? Дали се е усмихвал често? Не помня да съм чела някъде, че Исус се е смял, макар че иронията Му е безпогрешна. Бил е поканен поне на едно сватбено тържество и на немалко празненства, където вероятно се е забавлявал. Със сигурност се е усмихвал любящо и когато е прегръщал децата, които са идвали при Него.
 
Защо така ярко помня пасажите, в които Той плаче? Сякаш за нас като хора е по-лесно да се отъждествим с един страдащ Бог, отколкото с такъв, който се радва. Защо Господният Служител е "навикнал на скърби и печал"?
 
Зная, че милиони хора се възмущават и презират Всевишния, намирайки метода Му на изкупление за отвратителен. Било "гнусно, ужасно и неприемливо да пожертва Сина Си заради някаква човешка сган", било в разрез с всякаква етика. Сигурно. Отказвам да споря. Но защо тогава, именно в моменти на агония, се сещам за СИНА на Всевишния, на Когото искам да приличам, ако наистина съм Негово дете. Припомням си и за пирона, забит в прободените Му крака, за дупките в ръцете и после за прободената гръд.
 
И през ум не ми минава, че и след милион светлинни години ще мога напълно да се отъждествя с Него и ще Го разбера напълно. Все пак, Той беше изоставен заради мен, а аз, дори и когато изпитвам непоносима болка, мога да разчитам на приятели, семейство, лекари. И все пак, именно Той и единствено Той дойде, за да покаже характера на невидимия Бог. Ангели и пророци не успяха.
 
Едно зная: когато нося кръста си безотказно, Го виждам все по-ясно и сълзите в очите Му са все по-реални за мен. Почти мога да Го докосна. А, между другото - Той трябваше да издържи болката докрай и без упойка. И за какво? Със сигурност и днес стотици хора задават тези въпроси. Нашето човешко знание е ограничено. Онова, което Писанието ни казва, е, че Синът изтърпя болката заради безкрайната любов на Твореца Баща. След като е запечатал образа Си в мен, Той би направил всичко, за да ми се усмихва във вечността. Аз ще Му повтарям колко Го обичам и не ще престана да твърдя, че Той ме обича безусловно. Ще си повтарям, че БОГ никога не рискува и при Него няма „може би”. 
 
Колкото повече стоя в присъствието Му в молитва и чрез пребъдване в Словото Му, толкова повече околните ще виждат образа Му в мен, подобно на Мойсей, чието лице светеше на слизане от планината Синай. Няма връщане назад. Но ако само говоря красиво, а в живота ми няма "кръст", тогава Неговият образ в мен ще е само илюзия, която макар и атрактивна, няма да има притегателната сила на истинската Любов.
 
Благодаря Му за избора, който ми дава и в новия ден. Благодаря Му, че не е приключил с мен, щом още съм тук и днес имам поредната възможност да приличам на Него повече, отколкото вчера.
 
Днес погледнахте ли в огледалото? Кого видяхте там?
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg