Неделя, 20.09.2020

Вестник Евангелски

Стих на деня"И призови Ме в ден на напаст; И Аз ще те избавя; и ти ще Ме прославиш." Псалм 50:15

OnLine
RSS Facebook Twitter

За робството и свободата: уроци от черната църква

Main Pic
Публикувана: 02.12.2018
Автор: Даря Бориславова Уайт, PhD, Assistant professor at Liberty University
Прочетена: 2677
Коментари: 0
Преди няколко седмици бях на конференция на християнските консултанти в щата Вирджиния. Събранието беше в Норфолк, в хубав хотел, с красива гледка към реката, с хора в костюми и с важни титли. Имаше психотерапевти, училищни съветници, преподаватели, студенти. Отидох като представител на Либерти (в превод "Свобода"), най-големия християнски университет в света, където в момента работя. На втория ден забелязах интересна тема за дискусия и реших да отида на презентацията. Темата беше: „Да споделим как се справяме и как преодоляваме.“ Темата резонира в мен.
 
Влязох в залата. В кръг седяха малка група чернокожи американци и една жена, която приличаше на човек, роден в Близкия Изток. И така за първи път присъствах на дискусия само между чернокожи. Водещ бе младеж, кото завършва доктората си. Разказваше случка отпреди няколко месеца. Качил се в асансьор, от онези, с прозрачните стени. Вътре вече имало бяла жена на средна възраст. В момента, в който го видяла, тя стиснала здраво чантата си – автоматична реакция. Младежът е висок, добре облечен, възпитан, само че е чернокож. Разказа, че му се приискало да вдигне ръце, за да обясни на дамата, че няма намерение да я напада.
 
След младежа една жена разказа, че е единственият съветник в западна Вирджиния. Дошла клиентка за терапевтична сесия, но щом я видяла, веднага попитала: „Къде е терапевтът?“ Чернокожата жена отговорила: „Аз съм“. Последвал втори въпрос: „А другата къде е?“ Последвал отговор: „Няма друга“. Клиентката не се отказвала: „Искам да видя другата!“
 
Чернокожите продължаваха да споделят своя опит. Разказаха, че слагат снимки навсякъде в уебстраниците, където рекламират, за да не шокират клиента, когато влезе в кабинета им. Говорехме за разликата между това да си в собственото си общество и да си извън него. Споменахме, че трябва да смениш ролята си и да играеш по правилата на другите.
 
Един възрастен мъж по-късно се присъедини към групата ни. Седна тихо и слушаше внимателно. После каза прочувствено: „Не играйте тая игра! Не играйте тая игра! Мнозина от нас се опитват да станат като тях, да се изкачат по стълбицата на успеха, но вие винаги ще сте първо част от тази общност. Живял съм в сегрегацията. Случвало се е по улиците да браня негри. Трябва ние сами да се оправим, защото Господ не ни е дал да играем игра, а да живеем изобилен живот, да сме свободни!“ 
 
Слушаха го с уважение, като старейшина. И после пак говореха и споделяха. Нямаше презентация, нямаше сложни академични думи. Аз усетих как си поемам дълбоко въздух и как си почивам, как в присътсвието на групата чернокожи бях повече себе си, отколкото с мнозинството бели в моята църква.
 
Правило ли ви е впечатление по летищата как се опитваме да сме всичко друго, но не и българи? Говорим перфектно английски, даже и с британски акцент,  пробваме с френски, с испански, с италиански. Играем играта. Играем я вече 25 години като индивиди и като нация – желанието ни е и ние да сме в Европа и като Европа. А може би стремежът ни трябва да е друг – стремеж за истинската свобода, която още търсим. 
 
Втори декември е Международен ден за премахване на робството. Често мислим за робството като част от миналото. Днес статистиката сочи, че 40 милиона души живеят като жертви на модерното робство. Видовете робство днес са „принудителен труд, детски бракове, трафик на хора.“ Ако погледнем на робството през тази модерна призма, ще видим, че много от световните репортажи, отразяващи експлоатацията на един човек от друг/и, описват дела на насилие, заблуда и злоупотреба. 
 
Когато аз като българка мисля за робството, изникват автоматично два образа – черни хора във вериги и книгата „Под игото“. Според Вамик Волкан етническите групи избират коя травма и слава от миналото да възпоменат. Българите честват Освобождението и Съединението – две дати, обозначаващи края на "Турското владичество в България". От това как ще опишем "турското минало" – като владичество, влияние, или подтисничество, зависи и нашата емоционална реакция.
 
Не искам да оспорвам случилото се през онези 500 години в България, но не бих определила нашето „иго“ като равнозначно на робството на черните. Нас не са ни продавали като стока, не са ни изтрили като народ, не са стъпкали достойнството и честта ни. Истина е, имало е големи кръвопролития, кръвният данък е тежко минало, но ние сме били малцинство в империя, която като много други е безчинствала и налагала своето.
 
За съжаление още не сме осмислили по-близкото си минало. Тоталитарният режим в България за 44 години успя да унищожи средната класа, инициативата, доверието, и самата общност. Комунизмът не е робство, но действа с подобни принципи – изземва волята на личността и свободата. Постоянното съревнование, догонване, надиграване, тънка манипулация и желание за доказване, за жалост не са ни чужди и като Божии хора. Църквата винаги е отражение на културата, но ѝ е дадено да преодолее културата и да я надрасне!
 
Историята на чернокожите или афроамериканците, е описвана от съвременни историци като геноцид: огромен брой хора от Африка са умрели, докато са били транспортирани до Америка или месеци по-късно на захарните тръстики. След премахването на робството сегрегацията между черни и бели продължава. Факт е, че има райони, където сегрегацията продължава да съществува, както и омразата. Има квартали в Чикаго, където бяла жена като мен не може да се разхожда сама. Преди години го научих от един клиент от бездомните, с които работех. Черните продължават да са жертва на расизъм и дискриминация. Вероятността черен младеж да влезе в затвора е пет пъти по-голяма, отколкото - бял.
 
В резултат на системния расизъм към мъжете, в семействата на чернокожите жените са водещи. Насилието в големите градове и убийствата са с рекордни размери. Много чернокожи са на границата на бедността – без перспектива, без медицинска застраховка, без мечти. Чернокожият началник на затвора в Шарлетсвил,  ми каза, че докато бил дете майка му непрекъснато повтаряла да внимава как и с кого играе, защото нямат медицинска застраховка. Системната дискриминация и отнемане на човешкото достойнство водят със себе си безброй хронични проблеми. Само преди няколко седмици групата чернокожи обсъждаха помежду си проблема с цвета на кожата. Дори и сред тях предпочитат онези с по-светла черна кожа. Имат желание да работят с бели, защото черните им братя ще ги "изиграят" или ще ги "завлекат" финасово. Не ви ли звучи познато? Нали знаете колко често в чужбина българите не искат да са с други българи? 
 
За двадесет години в Съединените щати се запознах с хора от "черната общност" и започнах да разбирам как са превъзмогнали миналото като група и като индивиди. Христос на черните е Христос, когото и аз  бих искала да познавам. Не зная как са осмислили страданието, как са допуснали Духа в живота си, как Бог е действал различно при тях, а не при нас. Зная обаче, че има голяма сила не само в госпъл музиката, а и в ежедневното богословие на "черната" църква.
 
Когато за първи път започнах да работя с бездомни, повечето бяха чернокожи мъже, някои с излежани присъди. Нямаха си нищо и никого. И все пак доста често бях изненадвана от истинска усмивка. Когато сутрин ги питах: „Как сте?“ Отговорът беше: „Благодаря на Бога, добре съм, всичко ми е дал. А ти как си?“ Виждала съм тази благодарност и радост, идващи от сърцето, с чистото осъзнаване, че всичко е от Бога.
 
Преди няколко години говорих с готвачката на един център за бездомни. Беше възрастна, невзрачна, с липсващи зъби. Когато я попитах какво я радва, тя възкликна: „Да познавам Исус, да познавам Исус.“ Винаги ме е трогвала искреността на тези думи. Те не бяха заучена фраза, резултат от пренавита емоционалност. В тях имаше съдържание, показващо центъра на цялото съществуване на тази чернокожа жена.
 
Дали можем да се молим за нашите братя и сестри, които продължават да търсят пълната свобода в системата на сложни расови взаимоотношение в САЩ? Дали можем да повярваме на Христовите думи, че в Него сме наистина свободни? Можем ли да заживеем така?  „Думите, които съм ви казал, дух са и живот са“, казва Христос. „Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“, „Там където е Божият Дух, там е свобода“. 
 
В прочутата си рече „Аз имам мечта“, Мартин Лутер Кинг цитира стар химн: „Най-накрая свободен, най-накрая свободен! Благодаря на Бога, най-накрая съм свободен!"
 
Миналата неделя гледах на живо от София репортажа от протеста на евангелските християни. Бях трогната до сълзи, когато тълпата скандираше“ „Свобода на вярата!“ С развети български знамена, със знамето на Божието присъствие. Една красива пъстра тълпа от млади и стари, българи и роми, мъже и жени, спокойна, ведра, благославяща, прославяща Бога.
 
Благодаря за Христовата желана невеста, свободна в Неговата свобода, одухотворена от Неговия Дух, представляваща Неговото тяло. 
 
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg