Петък, 29.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Щом вярата е жива

Main Pic
Публикувана: 09.12.2018
Автор: Петя Зарева
Прочетена: 2409
Коментари: 0
Кой казва, че днес светии няма? Чували сте за майка Тереза, за мисионерите, както и за хилядите редови вярващи в Азия и Африка, където самото име „християнин” означава готовност да умреш за своите убеждения. Тези редове са посветени на един любим светия от 20 век. Тя беше моята сродна душа и откакто премина, за да бъде в присъствието на БОГА, сякаш частица от мен си отиде, но само временно. Един ден ще бъдем заедно и никой няма да ни раздели. Историята заслужава да бъде разказана, защото представлява богословие в действие и може да бъде сумирано в една дума – посвещение. Посвещение на БОГА, доказано в служба на Неговите деца и посредством жертвено свидетелство, което е още по-силно заради практическата святост, видна в ежедневието. Позволете да ви представя Евтимка Александрова Симеонова – обикновена учителка, скромна и свенлива. Онова, което я прави изключителна личност, е нейната вяра, която най-добре илюстрира живота ѝ. Незабравим ще остане за всички ни 21 януари 1972 г. Голяма конферентна зала. Силните на деня седят в удобните си кресла в очакване да дойде „плячката”. Присъдата вече е известна, но те са толкова милостиви, че са решили да ѝ дадат още един шанс. Става дума за 9 масивни мъже срещу една "безпомощна" учителка, която твърдо устоява вярата си и пламенно се бори за убежденията си. Секретарят на Окръжния комитет на Партията е дошъл лично, за да проведе разследването. Той пита: - Другарко Симеонова, вярно ли е, че сте член на местната Евангелска църква? - Да, истина е. - Вярно ли е, че четете Библията и посещавате църква? - Разбира се, всеки истински християнин чете Библията всеки ден и ходи редовно на църква. - А какво ще кажете за репутацията ви в този град? - Би трябвало да питате хората за мен. Но ако ви интересува как си върша работата, ще Ви кажа, че го правя все едно, че БОГ всеки момент ме наблюдава, затова съм много стриктна в преподаването, както и в грижата си за децата. - Другарко Симеонова, преди месец местният Секретар на Партията Ви е предупредил, че ще загубите работата си и ще бъдете интернирана, ако продължавате да ходите на църква и да агитирате за вярата си. Немислимо е за интелигентна жена като Вас да вярва в такива безсмислици. Каква е последната Ви дума? Все още ли сте безумна да смятате, че Бог съществува и ще Ви се притече на помощ? - Ще Ви кажа същото, каквото споменах и преди седмица. Ще продължавам да вярвам в БОГА и да ходя на църква. Готова съм да умра за моя ГОСПОД. Местният Секретар на Партията заявява: „Казах ви, фанатична е. Уволнена сте дисциплинарно. Знаете ли, че цялото Ви семейство може да пострада заради Вас и да няма никакво бъдеще?” Казвайки това, я удря с юмрук по главата. - Ако ГОСПОД го допусне, може и да стане, отговаря Евтимка. - Не мога да я понасям повече! Изведете я оттук незабавно! Тя излиза от стаята, благодарна на БОГА, че ѝ е дал сили да устои на поредния тормоз. Нека да ви разкажа и как се е стигнало дотук, защото миналото обяснява настоящето и определя бъдещето. Как може една обикновена учителка да се превърне в силен и пламенен свидетел за убежденията си пред лицето на жестока, потисническа идеология, когато стотици страдат и умират в концентрационни лагери само защото са си позволили да твърдят нещо различно от онова, което им налага Комунистическата партия? В същото време мнозина просто си живеят като тайни християни. Да видим: Eвтимка е най-голямата сестра на баща ми сред седем деца (две от тях умират в ранно детство). Баща им става алкохолик, след като загубва дясната си ръка по време на инцидент в дъскорезница. Впоследствие работи като овчар, а цялата му заплата отива за пиене, докато децата му си лягат гладни, а майка им плаче безутешно. Евтимка и другите деца работят усърдно на полето, отглеждайки тютюн, за да изкарат пари поне за хляб. Животът им е мизерен. Баба им говори за Бога и Евтимка единствена от децата изявява желание да бъде водена на църква. Години по-късно, когато е достатъчно голяма, отива при свещеника с намерение да си купи Библия. Той е готов да ѝ продаде, но я предупреждава, че четенето на Библията не е за обикновените хора, още по-малко за младите жени, така че е препоръчително да я завие с кърпа и може да си я държи под възглавницата или в гардероба. Eвтимка не се съобразява със съвета на свещеника. Тя започва да чете Библията от началото, но се затруднява заради странните неща в текста. След завършването на гимназията тя е твърде бедна, за да има пари да учи в Университета. Започва да си търси работа, защото по-малките ѝ братя и сестри разчитат на нея. Предлагат ѝ работа в различни училища, но все в отдалечени села. Учителства седем дълги години в различни далечни села, което означава ходене пеша понякога по 30 км всяка неделя обратно към селото, с раница, пълна с вехти дрешки за кърпене. По пътя към дома раницата пък е пълна с храна, давана ѝ от добрите селяни, но запазена за малките братя и сестри. Селяните много я обичат, защото тя не само учи децата им, но и се грижи за тях, показва уважение и е невероятно любезна и почтителна.   Летните ваканции минават неусетно. Евтимка работи на полето, стараейки се да спести пари, с които да купи учебници и тетрадки на малките си братя и сестри. Съзнава, че образованието е особено важно и ги насърчава да са усърдни в учението. След седем години вече не е възможно да си намери работа и е наясно, че ѝ трябва университетско образование. Кандидатства и е приета в Педагогическия факултет, но стипендията ѝ е толкова ниска, че парите ѝ стигат единствено за хляб и сирене. Всяка неделя отива в Университетската болница, където по-малката ѝ сестра Василка (най-красивата и надарената сред децата) вехне от туберкулоза, а е само на 28г. През цялото време леля ми се движи пеша из София, трамваите не са ѝ по джоба. Евтимка изнемогва и тежи едва 39 кг, но живее с молитва и никога не обвинява Бога за мизерията си. Благодарна Му е, че след като завърши образованието си, ще може да си намери добра работа и ще помага на по-малките си братя и сестри у дома. Не планира щастливо или нормално бъдеще с обичащ съпруг, защото умът и сърцето ѝ са заети с мисли за нейното задължение към семейството, което разчита на нея. Тя споделя, че БОГ не я е изоставил – напротив – влага съчувствие в сърцата на богатите ѝ състудентки, които често оставят под чина сандвич, за да оцелее или пък по някоя дрешка, за да не ходи с кръпки. Обучението ѝ приключва и тя се връща у дома, за да се сбогува с умиращата си сестра Василка, която е изписана от болницата безнадеждно, и за да се опита да утеши отчаяната си майка, която е толкова безутешна (до лудост), че не разрешава да погребат починалата дъщеря. Семейството е в неописуема скръб и с последни сили се опитва да спазва всички православни ритуали с цел да получи утеха. Редовно се дават пари за специални литургии за душата на починалата, но мир и утеха няма. До онзи момент Евтимка не е чувала за евангелски християни или хора, които четат Библията всеки ден и смятат, че няма нужда от посредник между Бога и човека. През януари 1963 година тя се среща със свой познат Димитър Апостолов, бивш лейтенант от НМ, повярвал в Христос и уволнен заради вярата си. Той ѝ говори за новите си убеждения, споменавайки, че човек може да има лична връзка с БОГА и да Му се моли като на близък приятел. Апостолов ѝ казва и за богослуженията, провеждащи се редовно в Евангелската църква в града. Първоначално леля ми се страхува да я посещава, защото вече е чула, че това би означавало да се прости с кариерата си на учител, затова през първите месеци отива в домовете на новите си приятели-християни, за да търси от тях напътствие, съвет и помощ. Те също редовно гостуват в дома ѝ. Сега вече е наясно, че БОГ няма нужда от ритуали, а от смирена и искрена молитва, изречена от съкрушено сърце. След шест месеца изповядва, че не желае да бъде тайна християнка, а иска да се кръсти и публично да засвидетелства вярата си. След кръщението тя се превръща в ревностен свидетел на убежденията си и смело говори за БОГА на своите колеги в училище. Две от тях също започват да ходят на църква. Но най-вълнуващият за нея момент е да види баща си да плаче и да се покайва, задето е тормозел семейството си толкова години наред.  Повярвалата учителка започва да става опасна. Свидетелството и молитвите ѝ дават резултат. Тя е загрижена не само за собственото си освещение, но и да обучава другите, съгласно заповедта на Исус в Матей 28:18-20. Леля ми ясно разбира мисията на църквата, разглеждайки себе си като дейна част от нея и е готова да споделя убежденията си на всяка цена, а това е мощно и опасно оръжие. И точно тогава назрява изпитанието. Евтимка е любимка на директора на училището. Останалите учители я уважават и ценят, търсят съветите ѝ. Много родители правят всичко възможно децата им да попаднат в нейния клас. Хората от града чуват за вярата ѝ и започват да я разпитват как е стигнала до нея. Но подобно на всяка история, и в тази има един Юда. П. С. е нейна колега, която много иска да бъде директор. Тя знае, че това е невъзможно, защото дамата, заемаща този пост, е силен комунист, чийто втори съпруг е герой, оцелял от затвора, а първият е партизанин, загинал в Съпротивата. Единственото нещо, което П. С. може да измисли, за да премахне директора от пътя си, е да я набеди, че има протеже – евангелска християнка. Планът е приведен в действие. П. С. написва няколко анонимни писма и ги праща до нужните хора. В писмата се твърди, че в училището има преподавателка-християнка, която „заблуждава и учителите, и децата с измишльотините си за Бога”.   Местният шеф на КП е решен да спре слуховете още в зародиш. От този момент нататък Евтимка е чест „гост” в местната НМ, а заплахите са обичайните – ще бъде уволнена, интернирана, хвърлена в затвор/лагер, братята и сестра ѝ не ще намерят работа и пр. На въпроса как е преживяла всичко това, тя отговаря: „Не беше лесно, но не бях сама. Светият Дух ми даваше сила и утеха, и всеки път преди да получа призовка от милицията, чувах тихия и нежен глас на БОГА три пъти да изрича името ми. Бях готова да говоря за БОГА, знаех, че Той ще ми влага нужните думи, както е обещал.” Тормозът продължава няколко месеца, в които леля ми не спира да ходи на църква и да свидетелства. Домът ѝ става "Авраамов дом" – винаги отворен за вярващите и за пътуващите проповедници. Тя моли брат си (баща ми) да пристрои малка стаичка към къщата, за да може в нея да отсядат гостуващите Божии деца, които винаги са добре дошли в нея – на топло и уютно. Но да се върнем към 21 януари 1972 година.  Евтимка е уволнена заради вярата си и хората от града научават причината – смелата учителка е дръзнала да отстоява вярата си и да продължава да ходи на църква. Някои я смятат за глупава. Лесно е можела да излъже и да продължи да го прави. Но други са наясно, че делата ѝ са в съответствие с думите. Родителите на нейните ученици са ядосани, но се страхуват да предприемат нещо, да не би да си навлекат гнева на КП. Известната директорка също е неспособна да я защити. Време е за пост и молитва. Останалите вярващи се молят за леля ми и я подкрепят. Пишат ѝ писма, за да я насърчават. Тя често посещава пастира на църквата, чувствайки нужда от духовна подкрепа и съвет. Всички вярващи я съветват да си търси правата съгласно Конституцията. Евтимка е изправена пред дилема – дали да страда безмълвно или да си търси правото като бедната вдовица от притчата на Исус. Дали да се придържа към принципа: „Всеки да се покорява на властите” или да се вслуша в думите на Мартин Лутер Кинг: „Има два вида закони – справедливи и несправедливи. Аз пръв бих подкрепил справедливия закон. Човек има не само правна, но и морална отговорност да спазва справедливите закони. От друга страна, човек има морална отговорност да не се подчинява на несправедливите закони. Бих се съгласил със Св. Августин, че несправедливият закон не е никакъв закон.”  Леля ми решава да отстоява правата си. Тя пише писмо до Министерството, отдел "Човешки и религиозни права". Разбира се, никой не очаква, че бедната учителка, дръзнала да се опълчи на Системата, ще бъде оправдана, но 2 седмици по-късно тя получава писмо от министъра, в което се казва, че ще бъде възстановена на работа и ще получи обезщетение за 45-те дни, в които не е работила, защото е била уволнена неправомерно. Неочаквана победа извоюва Евтимка. Тя е вярна, готова да следва примера на своя Господ, знаейки, че това означава не само да сподели славата Му, но и всяко страдание. Леля ми отново е извикана в полицията, но този път шефът е повече от любезен. Той я моли да се върне на работа, но да приеме учителско място на село. Тя го прави, приемайки го като знак от БОГА, че има възможност да свидетелства за вярата си на нови хора, които не познава. Получава награда от Него – млада учителка приема в сърцето си думите ѝ и става християнка, макар че съпругът ѝ е майор.  Евтимка се пенсионира на 10 декември 1980, точно на рождения си ден и двете училища в селото организират тържество в нейна чест, за да ѝ засвидетелстват своето уважение и обич. Всички жители на селото се сбогуват с една уникална и мила жена, която много им напомня за Божията любов, изявена в действие. Годините, прекарани в пенсия за нея бяха активни и пълноценни. Тя беше посветена да служи на бедните и немощните. Обичаше да ги посещава и да им говори за любовта на Христос. Започна да пише на машина и да разпространява свидетелствата на герои на вярата, за да четат онези, които не могат да посещават църква. Тя е автор на свидетелството на Иван Бабулев. Един следобед Господ ѝ проговорил да седне и да пише, докато Светият Дух ѝ диктувал. Това свидетелство е преписано хиляди пъти и вярвам, че Господ е обърнал към себе си стотици хора чрез него. След като погреба любимия си брат Симеон и обичната си майка Петра, животът на леля ми стана монашески. Нямаше нужда нито от радио, нито от телевизия. Единственият малък касетофон, който притежаваше, подари на малка група жени от далечно село, за да слушат проповеди, тъй като нямаха проповедник. Прекарваше часове в молитва за нуждите на другите и насърчаваше от сърце всички, които идваха да я посетят, напомняйки им, че БОГ е силен да победи всички непреодолими обстоятелства.
 
Във време на сковаващ страх, когато мнозина не дръзнаха да се борят, една обикновена жена извоюва голяма победа, без да смята, че е направила нещо изключително. Зная, че не е единствена, но все пак историята ѝ е уникална. Нейният живот е доказателство, че всеки обикновен човек може да извърши промяна, когато БОГ е в него, и именно това го превръща в светия. Така както пазачите на фарове пръскат светлина, без да знаят колко живота са спасили, така и Евтимка Симеонова пръскаше сиянието на Христос, за да се радва на присъствието МУ, когато я повика от тази земя. Преди 10 години ние се сбогувахме с нея, но изпълнени с радост и надежда, че ще бъдем с нея завинаги – в чудната небесна светлина. Ще хвалим БОГА заедно в чудната небесна красота. Близката ми връзка с нея беше несравнимо богатство за мен и за мнозина. Тя нямаше деца, защото животът ѝ премина в жертва и слугуване на другите, но духовните деца, които беше отгледала, не могат да се изброят. За мен е несравнима чест да бъда едно от тях.
 
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg